Моите крака и ръце обаче не се подчиниха на внезапния импулс да се предам. Бяха устояли на смъртно изкушение.
Главата ми бавно започна да се показва отгоре, точно както и се бе потопила. Почувствах колко обичам тялото си. Та то ми помагаше в това безумно приключение — да мина през водопад в търсене на меча си.
Щом главата ми изцяло се показа, видях слънцето да свети отгоре и си поех дълбоко въздух. Отново се изпълних със сила. Огледах се и на сантиметри от себе си открих платото, по което се движехме преди. То беше краят на прехода. Изпитах мощен импулс да се хвърля и да се вкопча в него, но от падащата вода не можех да намеря вдлъбнатина. Импулсът беше огромен, но все още не бе настъпил победоносният миг. Трябваше да се контролирам. Бях в най-сложното положение на катеренето — водата ме блъскаше в гърдите и заплашваше да ме повали на земята, от която бях дръзнал да тръгна, воден от мечтите си.
Не беше подходящо да мисля за учители и приятели. Не можех да погледна настрани и да разбера дали Петрус ще е в състояние да ме спаси, ако се подхлъзна. „Той по всяка вероятност вече хиляди пъти се е качвал оттук — мина ми през ума — и знае, че сега отчаяно се нуждая от помощта му.“ Но ето че ме изостави. Или не ме е изоставил и е зад мен, но аз не мога да извърна глава, защото ще загубя равновесие. Трябва да направя всичко сам. Трябва сам да постигна своя успех.
Двата ми крака и едната ми ръка продължаваха да са псе така вкопчени в скалата, докато другата ми ръка се пусна и се опита да влезе в хармония с водата. А водата нямаше да окаже съпротива, тъй като вече бях вложил максимума от силите си. Ръката ми усещаше това и се превърна в риба, която се подчинява, но знае къде иска да отиде. Сетих се за разни филми от детството. Бях гледал как сьомгите скачат нагоре по водопадите. Те имаха цел и трябваше да я достигнат. Като мен.
Ръката ми бавно се плъзгаше нагоре, използвайки силата на водата. Най-накрая успях да я освободя и сега изцяло на нея се падаше да открие опора и да определи съдбата ми. Като сьомгите от филмите на моето детство тя отново се гмурна във водата в търсене на място върху платото, където да намеря опора за финалния скок.
Ала камъкът тук беше гладък и хлъзгав от водата, лееща се отгоре му векове наред. И все пак трябваше да има някаква пролука. Щом Петрус успя, аз също щях да успея. Изпитах силна болка, защото знаех, че сега съм на крачка от края. Точно в такъв момент силите напускат човека и той престава да вярва в себе си, Случвало ми се е в живота да губя в последния момент. След като съм преплувал цял океан, да се удавя в прибоя. Но сега вървях по Пътя на Сантяго и това не биваше да се случва повече. В този ден трябваше да победя.
Свободната ми ръка се плъзгаше по гладката скала. Натискът ставаше все по-силен. Чувствах, че няма да издържа повече и скоро ще получа гърчове. Водата биеше и в слабините ми и болката беше много силна. Внезапно обаче свободната ми ръка откри процеп в камъка. Не беше голям и се намираше встрани от мен, но можеше да послужи за опора на другата ръка, когато дойдеше нейният ред. Мислено си набелязах процепа и свободната ми ръка пак тръгна да търси начин за моето спасение. На няколко сантиметра от първата пролука ме чакаше втора опора.
Ето! Ето го мястото, което векове наред бе служило за опора на поклонниците по Пътя на Сантяго. Почувствах това и с все сила се вкопчих в него. Пуснах се с другата ръка, силата на потока я затегли назад, но тя описа широка дъга и попадна на мястото, което я очакваше. Тялото ми веднага се устреми по пътя, отворен от ръцете, и аз се изтласках нагоре.
Голямата, последната крачка бе направена. Цялото ми тяло премина през водата и в следващия момент буйният водопад беше просто струйка, почти неподвижна. Довлякох се до брега и се предадох на умората. Слънцето огряваше тялото ми, стопляше ме и ми напомняше, че съм победил и че съм все така жив, както и преди, когато стоях в езерцето долу. Въпреки тътена на водата чух как Петрус се приближава.
Исках да стана, за да изразя радостта си, но изтощеното ми тяло отказа да се подчини.