— Стой спокойно, почивай — каза той. — Опитай се да дишащ бавно.
Направих го и съм заспал дълбоко, без да сънувам. Когато се събудих, слънцето се беше изместило, а Петрус, напълно облечен, ми подаде дрехите и заяви, че трябва да продължим.
— Много съм уморен — казах.
— Не се притеснявай. Ще те науча как да извличаш енергия от всичко край теб.
И Петрус ми преподаде УПРАЖНЕНИЕТО ПО ДИШАНЕ.
Правих го в продължение на пет минути. Станах, облякох дрехите си и взех раницата.
— Ела — каза Петрус.
Отидох до края на платото. Под краката ми бучеше водопадът.
— Оттук изглежда доста по-лесно, отколкото когато си долу — казах.
— Точно така. И ако ти бях показал гледката преди това, ти щеше да се окажеш измамен. Щеше погрешно да прецениш възможностите си.
Все още се чувствах слаб и повторих упражнението. Малко по малко цялата Вселена влезе в хармония с мен и проникна в сърцето ми. Попитах защо не ми е преподал УПРАЖНЕНИЕТО ПО ДИШАНЕ по-рано. Нали много пъти по време на Пътя на Сантяго бях изпитвал леност и умора.
— Защото никога не си го показвал — каза той през смях и ме попита дали имам още от онези вкусни маслени бисквити, които купих в Асторга.
Изпусни всичкия въздух от дробовете си, изпразни ги колкото се може повече. После бавно вдишвай, като вдигаш ръце нагоре. Докато вдишваш, се концентрирай, за да нахлуе в теб любов и мир и да постигнеш хармония със света.
Задръж дъха си и вдигнатите си ръце колкото се може по-дълго и се наслаждавай на вътрешната и външната хармония. Когато стигнеш границата на възможностите си, рязко изпусни въздуха, като същевременно произнасяш думата „РАМ“.
Повтаряй в продължение на пет минути.
Лудостта
От три дни правехме непрекъснат усилен преход. Петрус ме будеше преди изгрев слънце и спирахме едва към девет вечерта. Единствените позволени почивки бяха колкото да хапнем. Водачът ми бе отменил сиестата. Изглежда, следваше някаква загадъчна програма, за която не ми обясни нищо.
Петрус изцяло бе променил поведението си. Отначало помислих, че е заради колебанието ми при водопада, но после разбрах, че не е така. Беше раздразнителен с всички и през деня честичко поглеждаше часовника си. Припомних му как ми е казал, че сами изграждаме понятието за време.
— С всеки изминал ден поумняваш — каза той. — Ще видим дали ще успееш да приложиш цялата си мъдрост, когато ти се наложи.
Един следобед бях толкова уморен от темпото на прехода, че просто не можех да стана на крака. Тогава Петрус ме накара да сваля ризата и да опра гръбнака си в едно дърво наблизо. Стоях така няколко минути и веднага ми стана по-добре. Той започна да ми обяснява, че растенията, особено старите дървета, са в състояние да предават хармония, когато някой облегне нервните си центрове на ствола. Няколко часа държа реч за физическите, енергийните и духовните свойства на растенията.
Тъй като вече бях чел нещо по въпроса, не се потрудих да си водя бележки. Речта на Петрус обаче ми помогна да се освободя от впечатлението, че му е омръзнало с мен. Започнах да гледам на мълчанието му с повече уважение, а той, може би отгатнал тревогата ми, се опитваше да е помил, когато вечното му лошо настроение позволяваше.
Една сутрин стигнахме до огромен мост, напълно несъразмерен с плиткия поток, който течеше отдолу. Беше неделя, съвсем рано, и кръчмите и баровете в околностите на градчето все още бяха затворени. Седнахме да закусим.
— Хората и природата проявяват твърде сходни капризи — казах аз, опитвайки се да поведа разговор. — Ние строим хубави мостове, а тя решава да отклони реките.
— Това е от сушата — каза той. — Приключвай бързо със сандвича, че се налага да’продължим.
Реших да го попитам защо бързаме толкова.
— Вече прекалено дълго съм по Пътя на Сантяго, нали ти казах. Много недовършени неща оставих в Италия. Трябва скоро да се върна.
Отговорът не успя да ме убеди. Може и да бе вярно, но това не беше единствената причина. Понечих да го попитам пак, но той смени темата.
— Какво знаеш за този мост?
— Нищо — отвърнах. — Но независимо от сушата той пак си е несъразмерен. Убеден съм, че реката е променила течението си.
— Нямам представа — каза той. — Мостът е познат по Пътя на Сантяго като Брод на честта. Тези поля наоколо са били сцена на кръвопролитни битки между свеви и вест-готи, а по-късно и между войниците на Алфонсо III и маврите. Може би мостът е толкова голям, та кръвта да изтече, без да удави града.
Беше някакъв опит за черен хумор. Не се засмях. На него му стана малко криво, но продължи: