След като ми разказа историята за дон Суеро Киньонес, водачът ми отново потъна в обичайното си мълчание и в продължение на два дни се движихме тихо, почти без да спираме за почивка. Но на третия ден Петрус започна да върви по-бавно от обикновено. Каза, че се чувства леко изморен от усилията през последната седмица и че вече не е на възраст да продължава с това темпо, а и нямал желание. И този път бях сигурен, че не говори истината — лицето му не изразяваше умора, а силна загриженост, сякаш предстоеше да се случи нещо много важно.
Съшия следобед стигнахме до Фонсебадон — голямо селище, но цялото в руини. Каменните къщи бяха с разрушени от времето покриви от шисти. Подпорните греди бяха изгнили. Едната страна на селището гледаше към пропаст, а пред нас, зад някакъв хълм, беше едно от най-важните обозначения’по Пътя на Сантяго — Железният кръст. Този път нямах търпение да стигна веднага до странния паметник, който представляваше огромен, близо десетметров стълб с железен кръст на върха.
Кръстът е останал от времето на нашествието на Цезар. Издигнат е в памет на Меркурий. Следвайки езическия обичай, поклонниците по Пътя на Сантяго поставят в основата му по един донесен отдалеч камък. Възползвах се от огромното количество камъни в изоставения град и взех от земята парче от шиста.
Едва когато реших да ускоря ход, установих, че Петрус върви съвсем бавно. Оглеждаше рухналите къщи, по-бутваше разни паднали клони и разпокъсани книги. Накрая реши да поседнем насред площада на селището. Там имаше дървен кръст.
— Да си отдъхнем малко — каза той. Свечеряваше се, но дори да останехме там цял час, пак щеше да има време да стигнем до Железния кръст, преди да се стъмни.
Седнах до него и се загледах в безлюдния пейзаж. Както реките променят теченията си, така и хората се местят от едно място на друго. Къщите бяха солидни и сигурно бе минало доста време, докато рухнат. Мястото беше красиво. Отзад се издигаха планини, а отпред се простираше-долина. Запитах се какво е накарало толкова хора да напуснат подобно място.
— Смяташ ли, че дон Суеро де Киньонес е бил луд? — попита Петрус.
Вече не си спомнях кой е дон Суеро и му се наложи да ме подсети за Брода на честта.
— Не мисля, че е бил луд — отвърнах. Но малко се съмнявах в собствения си отговор.
— Напротив, бил е. Както и Алфонсо — монахът, с когото се запозна. Също както и аз съм луц. Моята лудост се проявява в дизайна, с който се занимавам. Ти също си луд — търсиш своя меч. У всеки от нас пламти и ни изгаря свещеният пламък на лудостта, подхранвана от Агапе.
Не е необходимо да искаш да покориш Америка или да разговаряш с птиците като свети Франциск от Асизи. И в продавача на зеленчуци от ъгъла на улицата може да се разгори свещеният пламък на лудостта, ако е доволен от това, което прави. Агапе съществува отвъд човешките разбирания и е заразна, тъй като светът се нуждае от нея.
Петрус ми беше казал, че мога да събуждам Агапе с помощта на Синята сфера, Но за да можеше да процъфти тя, не биваше да се страхувам да променя живота си. Ако нещата, с които се занимавах, ми харесваха, много добре. Но ако не ми харесваха, никога не бе късно да променя това положение. Ако допуснех промяната, щях да се превърна в благодатната почва, където творческото въображение да посее своето семе.
— Всичко, на което съм те научил, включително Агапе, има смисъл само ако си доволен от себе си. В противен случай усвоените упражнения неизбежно ще те доведат до желание за промяна. А за да не се обърнат срещу теб всички тези усвоени упражнения, трябва да позволиш промяната да се осъществи.
Това е най-трудният момент в живота на човека. Когато вижда Справедливата битка, а не намира сили за нея и за промяната. Тогава познанието ще се обърне срещу оня, който го притежава.
Погледнах към град Фонсебадон. Може пък всички хора колективно да са почувствали необходимост от промяна. Попитах Петрус дали нарочно е избрал мястото, за да ми каже всичко това.
— Не знам какво се е случило тук — рече той. — Хората често са принудени да приемат промяната, наложена им от съдбата, но аз не говоря за това. Говоря за доброволен акт, за конкретното желание да надвиеш онова, което не те удовлетворява във всекидневието.
По своя житейски път често се натъкваме на трудно решими проблеми. Примерно като това да преминеш през водопад, без да полетиш надолу. В такъв случай трябва да оставиш да се развихри творческото въображение. При теб въпросът стоеше на живот и смърт и нямаше много време да избираш. Агапе ти посочи единствения път.
Но в живота има и проблеми, при които трябва да изберем между един или друг път. Проблеми от всекидневието, като този да вземеш решение в службата, да се разделиш с някого, да се срещнеш с друг. Всяко от тези мънички решения, които ни се налага да вземаме почти ежеминутно по пътя ни, би могло да е и съдбоносно. Когато сутрин излизаш от дома си, за да отидеш на работа, можеш да избереш превозното средство, което ще те остави пред входа на работата ти жив и здрав, или друго, което ще катастрофира и пътниците в него ще загинат. Ето ти един краен пример как някакво простичко решение може да засегне фатално човека.