— Няма да е необходимо — каза той. — Когато моментът дойде, ти ще го усетиш.
Бях успял.
— Слушай, Петрус, защо бързахме толкова, а сега се заседяваме в тоя запустял град?
— Коя би била най-погрешната хипотеза?
Бързо погледнах сенките. Той имаше право. Бяхме тук заради нещо.
Слънцето се скри зад планината, но още беше доста светло, за да се смята, че денят е свършил. Мислех си, че сега навярно слънцето е някъде при Железния кръст, който толкова исках да видя и който беше едва на неколкостотин метра от мен. Исках да знам какво чакаме. Цяла седмица се движихме бързо. Единственото обяснение според мен беше, че е трябвало да стигнем на това място точно в този ден и час.
Опитах се да подхвана разговор, за да убия времето, но долових, че Петрус е напрегнат и съсредоточен. Вече не един път го бях виждал в лошо настроение, но не помнех да е бил напрегнат. Ненадейно се сетих, че съм го виждал така веднъж. По време на закуска в едно градче, чието име дори не помня, малко преди да се натъкнем на…
Погледнах настрани. Ето го. Кучето.
Свирепото куче, което веднъж ме повали на земята, страхливото куче, което втория път избяга. Петрус беше обещал да ми помогне при следващата ни среща и аз се обърнах към него. Ала до мен нямаше никого.
Вторачих се в очите на кучето, докато мозъкът ми трескаво търсеше начин да се справи с положението. Никой от двама ни не помръдна и аз за миг се сетих за каубойските филми и дуелите в запустели градчета. Никога никому няма да хрумне да накара човек да влезе в схватка с куче — прекалено невероятно е. И все пак сега аз бях в такава ситуация и изживявах наяве нещо, което и на филм би изглеждало абсурдно.
Това е Легион, понеже библейските бесове, демоните в него, са много. До мен имаше една пустееща къща. Ако се втурнех, можех да се кача на покрива и Легион нямаше да ме последва. Беше затворен в тялото и възможностите на едно куче.
Бързо отхвърлих идеята. Продължавах да не отделям очи от него. По Пътя на Сантяго често се опасявах от този момент. Сега той беше настъпил. Преди да открия меча си, трябваше да се срещна с врага и да го победя или да бъда победен от него. Единственото, което можех да направя, беше да се изправя срещу него. Ако побегнех, щях да попадна в капан. Кучето можеше и да не се върне повече, но аз щях да съм в постоянен ужас до Сантяго де Компостела. А и после по цели нощи щях да го сънувам в очакване то да се появи в следващата минута. Щях да живея в страх до края на дните си.
Докато разсъждавах, кучето тръгна към мен. Веднага престанах да мисля и изцяло се съсредоточих върху предстоящия двубой. Петрус избяга. Бях сам. Хвана ме страх. А щом усетих страха, кучето бавно започна да напредва към мен, като в същото време ръмжеше тихо. Сдържаното ръмжене беше много по-застрашително от високия лай. Страхът ми се усили. Прочело ужаса в очите ми, кучето се хвърли върху мен.
Сякаш камък ме удари в гърдите. Бях повален на земята и то започна да ме атакува. Мина ми някакъв бегъл спомен за това, че познавам смъртта си, че няма да е по такъв начин, но страхът в мен растеше и аз не успявах да го контролирам. Започнах да се боря, за да предпазя лицето и врата си. Силна болка в крака ме накара да се свия на кълбо. Усетих, че месото ми е разкъсано. Свалих ръцете си от главата и врата и посегнах към раната. В тоя момент едната ми ръка напипа някакъв камък до мен. Веднага го грабнах и започнах с цялото си отчаяние да налагам кучето.
То леко се отдръпна, по-скоро изненадано, отколкото ранено. Успях да стана. Кучето продължи да отстъпва. Изцапаният с кръв камък ми даде кураж. Прекалено много величаех силата на врага си, а това беше клопка. То не можеше да е по-силно от мен. Можеше да е по-пъргаво, но не и по-силно, защото аз бях по-тежък и по-едър от него. Страхът ми намаля, но бях изгубил контрол и започнах да крещя с камъка в ръка. Кучето отстъпи още малко и най-неочаквано спря.
Сякаш четеше мислите ми, В отчаянието си се чувствах силен и смешен, че се бия с куче. Внезапно в мен нахлу усещането за мощ. Някакъв топъл ветрец задуха из запустелия град. Този двубой започна да ми омръзва. Щеше да е достатъчно да го ударя по главата с камъка и щях да съм победител. Искаше ми се незабавно да приключа със случката, да видя раната на крака си и веднъж завинаги да сложа край на тази абсурдна история с мечове и пътища на поклонници.
Беше поредният капан. Кучето скочи и отново ме повали на земята. Този път то ловко успя да избегне удара с камъка, като захапа ръката ми и ме принуди да го изтърва. Започнах да го бия с голи ръце, но не му навреждах особено. Успявах единствено да се предпазя от повторно ухапване.