Острите му нокти започнаха да разкъсват дрехите и ръцете ми.
Внезапно чух вътрешния си глас, който ми нашепваше, че ако кучето ме надвие, битката ще свърши и ще бъда спасен. Победен, но жив. Кракът ме болеше, цялото ми тяло гореше от драскотините. Гласът настояваше да прекратя боя. Тогава го разпознах — беше Астраин, моя Пратеник, който говореше с мен. Кучето спря за момент, сякаш и то беше чуло гласа. Отново ми се прииска да прекратя цялата история. Астраин ми казваше, че много хора по света не са успели да открият своя меч, но какво от това? Аз исках да се прибера у дома, да бъда с жена си, да имам деца и да правя каквото ми харесва. Стига с тия измишльотини — двубой с куче и изкачване на водопади. За втори път си помислих това, но този път желанието ми бе по-силно и бях сигурен, че в следващата секунда ще се предам.
Някакъв шум в изоставения град привлече вниманието на животното. Погледнах встрани и видях как един овчар прибира овцете си от паша. Сетих се, че вече съм виждал същата сцена при руините на стар замък. Щом кучето забеляза овцете, скочи от мен и се приготви да ги нападне. Това беше моето спасение.
Овчарят се развика и от всички страни заприиждаха овце. Преди кучето да хукне към тях, реших да устоя още секунда, колкото да дам време на животните да избягат. Хванах го за единия крак. Връхлетя ме абсурдната мисъл, че овчарят може да ми се притече на помощ, и за миг се върна надеждата за меча и силата на РАМ.
Кучето се опитваше да се откопчи от мен. Вече не бях враг, а натрапник. Сега то искаше овцете. Но аз продължавах да го държа за крака. Чаках овчар, който не идваше, и овце, които не бягаха.
Тази секунда спаси моя живот. В мен започна да се надига огромна сила. Вече не беше илюзията за мощ, която предизвиква досада и желание да се откажеш. Астраин отново зашепна, но този път казваше нещо друго, Казваше ми, че винаги трябва да се опълчвам на света със същото оръжие, с което съм бил предизвикан. С едно куче можех да се справя само ако се превърнех в куче.
Това беше лудостта, за която Петрус ми бе говорил същия ден. И аз започнах да се изживявам като куче. Оголих зъби и тихо заръмжах. Омразата струеше през звуците, които издавах. Мярнах стреснатото лице на овчаря. А овцете — и те се страхуваха от мен точно колкото от кучето.
Легион разбра и се уплаши. Тогава му нанесох удар.
За пръв път в двубоя. Нападнах го със зъби и нокти, като се опитвах да го захапя за врата — това, което ме беше страх да не направи с мен. Усещах единствено желанието за победа. Нищо друго не беше от значение. Хвърлих се върху псето и го повалих на земята. То се бореше да се измъкне изпод тежестта на тялото ми, ноктите му се забиваха в кожата ми, но и аз хапех и дерях. Разбрах, че ако се измъкне изпод мен, пак ще избяга, а не исках това да се случи. Днес щях да го победя, щях да надвия.
Животното ме гледаше с ужас. Сега аз бях куче, а то сякаш се бе превърнало в човек. Предишният ми страх бе завладял него, и то така силно, че успя да се измъкне, но аз пак го приклещих в дъното на една от празните къщи. Зад малка стена от шисти се намираше пропастта. То нямаше къде да бяга и там щеше да види лицето на своята смърт.
Внезапно почувствах, че нещо не е в ред. Бях прекалено силен. Мисълта ми започна да се замъглява. Привидя ми се лицето на някакъв циганин и разни други неясни образи около него. Аз бях Легион. Оттам дойде моята сила. Демоните бяха напуснали нещастното уплашено куче, което всеки момент щеше да падне в пропастта. Сега бяха в мен. Изпитах ужасяващото желание да разкъсам беззащитното животно. „Ти си князът, а те са Легион“, прошепна Астраин. Но аз не исках да съм княз. Отдалеч се вслушах в гласа на моя Учител, който настойчиво повтаряше, че трябва да стигна до меча си. Налагаше се да устоя още мъничко. Не биваше да убивам кучето.
Бързо извърнах очи към овчаря. Неговият поглед потвърди мислите ми. Страхът му сега беше свързан повече с мен, отколкото с кучето.
Зави ми се свят. Не биваше да припадам. Ако припаднех, щеше да означава, че Легион е победил. Налагаше се да намеря решение. Усетих, че краката ми се подвиват, и се подпрях на една стена, която поддаде под тежестта ми. Строполих се по лице на земята сред камъни и дъски.
Земята. Легион беше Земята, плодовете на Земята. Хубавите и лошите плодове на земята, но на земята. Там беше домът му. Оттам владееше света или биваше управляван от света. Агапе избухна в мен и аз с все сила забих нокти в пръстта. Започнах да вия по начин, подобен на оня, който чух от кучето при първата ни среща. Усетих как Легион минава през тялото ми и се спуска в земята. В мен имаше Агапе, а Легион не желаеше да бъде всмукан от Всепоглъщащата любов. Това беше моята воля, която ме караше със сетни сили да се боря срещу припадъка, волята, която Агапе вложи в душата ми, и аз устоях. Цялото ми тяло трепереше.