Легион със сила слизаше в земята. Започнах да повръщам, но чувствах, че това е Агапе, която расте и излиза през всичките ми пори. Тялото ми продължи да трепери дълго след като почувствах, че Легион се е върнал в своето царство.
Опомних се, когато до последната си частица премина през пръстите ми. Седнах на земята, ранен и смазан. Пред очите ми имаше абсурдна сцена — едно разкървавено куче с подвига опашка и един уплашен овчар, който ме гледаше.
— Трябва да е от храната — каза овчарят, който не можеше да повярва на очите си. — Но щом си я повърнал, ще ти мине.
Кимнах в знак на съгласие. Той ми благодари, че съм укротил „моето“ куче, и продължи по пътя си заедно с овцете.
Петрус се появи, но не каза нищо. Откъсна парче от ризата си и с него пристегна крака ми, който кървеше силно. Накара ме да се размърдам и каза, че нищо сериозно не се е случило.
— Изглеждаш доста окаяно — усмихна се той; беше в добро настроение, което се случваше рядко, — Така няма да можем да посетим Железния кръст. Там сигурно има много туристи и ще се стреснат.
Беше ми все едно. Станах, изтупах прахта и установих, че мога да вървя. Петрус предложи да направя дишането на-РАМ и взе раницата ми. Направих упражнението по дишане и отново бях в хармония със света. След половин час щях: да съм при Железния кръст.
А някой ден Фонсебадон щеше да се възроди от руините. Легион остави там много мощ.
Заповед и подчинение
Стигнах до Железния кръст с помощта на Петрус, тъй като кракът не ми позволяваше да вървя изправен. Когато той разгледа раните ми, реши, че се налага да си почина, за да се възстановя и да мога да продължа по Необикновения път на Сантяго. Наблизо имаше едно село, което служеше за убежище на поклонници, застигнати от нощта, преди да прекосят планините. Петрус намери две стаи в дома на ковача и ние се настанихме там.
Към моята стая имаше балконче, революционна архитектурна новост, принадлежаща на това село, която по-късно, през VIII век, бе намерила разпространение из цяла Испания. От балкончето виждах планинската верига, която рано или късно трябваше да пресека, за да стигна до Сантяго. Проснах се на леглото и се събудих едва на другия ден. Имах лека треска, но се чувствах добре.
Петрус донесе вода от някакъв извор, наречен от жителите на селото „бездънния кладенец“, и проми раните ми. Следобед се върна с една старица, която живеела в околностите. Двамата наложиха раните и драскотините ми с разни треви, а бабата ме накара да пия горчив чай. Помня как Петрус всеки ден ме караше да си ближа раните, докато заздравеят напълно. Аз всеки път усещах металния сладникав вкус на кръвта и ми се гадеше, но водачът ми твърдеше, че слюнката е мощен дезинфектант и ще ми помогне да преборя евентуалната инфекция.
На втория ден пак ме втресе, Петрус и бабата отново ми дадоха чай и наложиха раните ми с билки, но треската, макар и не много силна, не минаваше. Тогава водачът ми се отправи към една военна база наблизо, за да потърси превръзки, тъй като в цялото село нямаше марля и лейкопласт, с които да покрием раните.
След няколко часа Петрус се върна с превръзките. С него дойде и един млад военен лекар, който настояваше да види кучето, което ме е ухапало.
— По вида на раната смятам, че е бясно — със сериозен тон заяви той.
— Нищо подобно — отвърнах. — Беше игра, която малко загрубя. Познавам това куче отдавна.
Лекарят не беше убеден в думите ми. Настоя да ми сложи ваксина против бяс. Бях принуден да се съглася да ми инжектират поне една доза, защото той ме заплаши, че в противен случай ще ме вкара в лазарета на базата. После попита къде е животното, което ме е ухапало.
— Във Фонсебадон — отвърнах.
— Фонсебадон е разрушен град. Там няма кучета — заяви той дълбокомислено, сякаш надушваше лъжа.
Аз започнах престорено да стена от болка и Петрус го изведе от стаята. Остави нн обаче всичко, от което се нуждаехме: чисти превръзки, лейкопласт и някакъв мехлем за рани.
Петрус и бабата не използваха мехлема. Покриха раните с много билки и марля. Зарадвах се, защото нямаше повече да ми се налага да ближа ухапаните от кучето места. Вечерта двамата коленичиха до леглото ми и с протегнати над тялото ми ръце се молиха на висок глас. Попитах Петрус какво става и той мимоходом спомена нещо за харизмата и за Пътя към Рим. Настоях за по-подробно обяснение, но той все едно не ме чу.
След два дни бях напълно възстановен. Отидох до прозореца и видях как някакви войници претърсват къщите в града и близките хълмове. Попитах един от тях какво става.