— С течение на времето ще видиш как това упражнение ще ти помага при вземане на правилното решение — каза Петрус, без да пита какво съм чул. — Агапе говори чрез Синята сфера, но говори също и чрез зрението, допира, аромата, сърцето и слуха. След седмица, ако не и по-рано, ти ще започнеш да чуваш гласове. Отначало те ще са плахи, но постепенно ще започнат да ти казват разни важни неща. Само внимавай с Пратеника, защото ще се опита да те обърка. Но тъй като познаваш неговия глас, той няма да представлява опасност за теб.
Петрус ме попита дали съм чул радостния възглас на някой враг, поканата на жена или тайната на моя меч.
— Чух само някакъв женски глас отдалеч — казах аз. — Беше селянка, която викаше сина си.
— В такъв случай погледни кръста пред теб и го вдигни с мисълта си.
Отпусни се. Затвори очи.
В продължение на няколко минути се концентрирай върху звуците около теб, сякаш става дума за оркестър и всички инструменти в него.
Лека полека започни да ги разграничаваш. Съсредоточи се върху всеки звук поотделно, сякаш свири само един инструмент. Опитай се да отстраниш от съзнанието си останалите звуци.
Ако изпълняваш ежедневно това упражнение, ще започнеш да чуваш гласове. Първо ще ти се стори, че те са плод на въображението ти. По-късно ще откриеш, че са гласовете на хора от миналото, настоящето и бъдещето, които представляват част от паметта на времето.
Упражнението трябва да се извършва само ако вече познаваш гласа на твоя Пратеник.
Минимална продължителност — десет минути.
Попитах за какво упражнение става дума.
— За това да повярваш в мисълта си — отговори той.
Седнах на земята в йогистка поза. Знаех, че след всичко постигнато — кучето, водопада — ще успея и сега. Втренчено загледах кръста. Представих си, че излизам от тялото си, хващам кръста за двете рамена и го повдигам с астралното си тяло. По пътя си в Традицията вече бях извършвал някои от тия дребни „чудеса“. Можех да чупя чаши и порцеланови фигурки, да местя предмети по масата. Това беше лесен магьоснически трик и въпреки че не означаваше сила, помагаше при убеждаването на „неверниците“. Никога преди не бях помръдвал такъв голям и тежък предмет, но Петрус ми бе заповядал да го направя и щях да успея.
Как ли не опитвах в продължение на половин час. Приложих астрален полет и внушение. Сетих се как Учителят управляваше гравитацията, и се опитах да повторя изричаните от него в такъв случай думи. Нищо не стана. Бях напълно концентриран, а кръстът не помръдваше. Призовах Астраин. Той се появи между огнените стълбове, но щом му заговорих за кръста, каза, че ненавижда този предмет.
Накрая Петрус ме разтърси и ме извади от транса.
— Хайде, взе да става прекалено досадно — каза той. — Щом не можеш с мисълта си, изправи кръста с ръце.
— С ръце?
— Подчини се!
Стреснах се. Внезапно пред мен се озова един суров човек, съвсем различен от онзи, който се грижеше за раните ми. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да сторя.
— Подчини се! — повтори той. — Това е заповед! Ръцете ми бяха превързани заради схватката с кучето.
Въпреки упражнението по слушане ушите ми отказваха да повярват на чутото. Без да продумам, му показах превръзките. Но той продължи да ме гледа все така студено и безизразно. Чакаше да му се подчиня. Водачът, който ме бе придружавал през цялото време, който ми бе преподал практиките на РАМ и разказал красивите истории по Пътя на Сантяго, вече го нямаше. На негово място виждах само един човек, който ме гледа така, сякаш съм роб, и ме кара да извърша някаква глупост.
— Какво чакаш? — попита той.
Сетих се за водопада. Спомних си как тогава се бях усъмнил в Петрус и как той се показа благосклонен към мен. Разкри ми любовта си и ми попречи да се откажа от меча. Не разбирах защо такъв добър човек сега е тъй груб. Беше олицетворение на всичко онова, което човешкият род се опитва да запрати в небитието — тиранията над ближния.
— Петрус, аз…
— Подчини се, или Пътят на Сантяго свършва тук.
Страхът се завьрна. В този миг се боях от него повече, отколкото от водопада, повече, отколкото от кучето, което така дълго ме плашеше. Отчаяно започнах да се моля природата да ми даде някакъв знак, да видя или чуя нещо, което да оправдае безсмислената заповед. Ала наоколо всичко беше тихо. Трябваше да се подчиня на Петрус или да забравя за меча си. Още веднъж вдигнах превързаните си ръце, но той седна на земята и зачака да изпълня заповедта.
Тогава реших да се подчиня.
Отидох при кръста и се опитах да го бутна с крак, за да преценя колко е тежък. Едвам помръдна. Дори ръцете ми да бяха здрави, би ми било безкрайно трудно да го вдигна. Допуснах, че с превръзките задачата ще е почти неизпълнима. Но все пак щях да се подчиня. Щях да умра там, отпред, ако се наложеше, от порите ми щеше да излиза кръв, както от Исус е текла кървава пот, когато е трябвало да носи същия товар, но той щеше да види моето достойнство, може би щеше да се трогне и да ме освободи от изпитанието.