Станах, обърсах потта от лицето си и започнах да разсъждавам. Нямах достатъчно сили да местя кръста другаде. Не можех да започна всичко отначало, защото лявата ми ръка — сега, когато вече спрях — започна да губи чувствителност. Това беше по-неприятно от болката и ме разтревожи. Погледнах пръстите си и видях, че все още могат да се движат по моя команда, но инстинктът ми подсказваше, че не бива да жертвам повече ръката си.
Погледнах дупката. Не беше достатъчно дълбока да задържи кръста с цялата му тежест.
„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Спомних си упражнението на сенките и думите на Петрус. В същото време той все повтаряше, че практиките на РАМ имат смисъл само ако мога да ги приложа при ежедневните предизвикателства, отправени ми от живота. Дори и при такова абсурдно положение практиките на РАМ трябваше да ми послужат за нещо.
„Погрешното решение ще ти посочи правилното.“ Невъзможно бе да завлека кръста някъде другаде, нямах сили за такова нещо. Невъзможно бе да продължа да копая и да проникна по-надолу в пръстта.
Тогава, щом грешният път е да дълбая по-надолу в пръстта, значи правилният е да издигна пръстта. Но как?
Внезапно цялата ми любов към Петрус се върна. Той имаше право. Аз можех да издигна пръстта.
Започнах да събирам камъните край мен и да ги редя около дупката. Смесвах ги с изкопаната пръст. С големи усилия повдигнах леко долната част на кръста и под-пъхнах под нея камъни, за да не опира в земята. След половин час пръстта беше по-висока, а дупката — достатъчно дълбока.
Сега ми оставаше единствено да пъхна кръста в дупката. Последното усилие. Трябваше да успея. Едната ми ръка беше безчувствена, другата ме болеше. И двете бяха превързани. Но гърбът ми беше здрав — имаше само няколко драскотини. Ако се пъхнех под кръста и го повдигах малко по малко, щях да успея да го плъзна в дупката.
Легнах на земята. Усетих прах в устата и очите си. Безчувствената ми ръка направи едно последно усилие и леко повдигна кръста. Легнах отдолу. Много внимателно се наместих така, че той да застане върху гръбнака ми. Усещах тежестта му. Беше голям, но не беше невъзможно да го издържа. Спомних си упражнението на семенцето и съвсем бавно започнах да заемам формата на ембрион, като се стараех да запазя в стабилно положение кръста на гърба си. На моменти ми се струваше, че ще падне, но аз се движех много бавно — можех да предусетя загубата на равновесие и да коригирам положението на тялото си. Най-накрая заех формата на ембрион. Коленете ми бяха напред, а кръстът лежеше на гърба ми. За момент основата му се заклати върху купчината камъни, но не излезе от мястото си.
„Добре че не се налага да спасявам света“, помислих си, смазан от тежестта на кръста и всичко онова, което той олицетворяваше. Завладя ме дълбоко религиозно чувство. Спомних си как някой вече го е носил на гърба си и как изранените му ръце не са могли да избягат от болката и дървото — също като моите. Религиозно чувство, пропито от страдание. Ала то бързо ме напусна, защото кръстът на гърба ми отново се заклати.
Тогава бавно започнах да се изправям — раждах се. Не можех да погледна назад и се ориентирах само по звука. Наскоро се бях научил да чувам света. Сякаш Петрус бе предугадил, че тъкмо от това познание ще имам нужда сега. Усещах тежестта. Усещах и как камъните се наместват. Кръстът се вдигаше бавно, за да мога аз да се откупя от това изпитание, а той отново да стане странна рамка на участък от Пътя на Сантяго.
Оставаше единствено последният напън — да седна на петите си и кръстът бавно да се спусне по гърба ми и да потъне в дупката. Един-два камъка се разместиха, но сега самият кръст ми помагаше, тъй като не излезе от мястото, където бях натрупал пръст. Най-накрая по хлъзва-нето върху гърба ми разбрах, че основата се е повдигнала от камъните. Дойде последният момент. Приличаше ми на случката с водопада, когато трябваше да премина през водата. Най-трудният момент, защото човек се страхува да не изгуби — ще му се да се откаже, преди това да се е случило. Още веднъж осъзнах колко абсурдна е задачата ми — да изправям някакъв кръст, когато желанието ми е единствено да намеря меча си. С рязко движение го тласнах с гръб и кръстът се плъзна. В тоя момент отново разбрах, че съдбата управлява стореното от мен.
Зачаках да чуя как кръстът се сгромолясва от другата страна и разпилява събраните от мен камъни. Помислих, че тласъкът не е бил достатъчно силен и че ще падне върху мен. Но чух само глух звук от удар в дъното на дупката.
Бавно се обърнах. Кръстът стоеше прав. Все още се клатеше от тласъка. Няколко камъка се търкулнаха от купчината, но той нямаше да падне. Бързо върнах камъните на място и прегърнах кръста, за да спре да се клати. В този момент го почувствах жив и топъл. Бях сигурен, че е бил мой другар през цялото време, докато изпълнявах задачата си. Бавно го пуснах и с крак понаместих камъните.