Известно време се наслаждавах на делото си, но раните ме заболяха. Петрус още спеше. Приближих се до него и го побутнах.
Той се събуди внезапно и погледна към кръста.
— Много добре. — Това беше всичко, което ми каза. — В Понферада ще сменим превръзките ти.
Традицията
— Предпочитам да бях изправил някое дърво. Онзи кръст на гърба ми ме остави с впечатлението, че смисълът на търсенето е да бъдеш пожертвай в името на хората.
Огледах се. Моите собствени думи ми прозвучаха безсмислено. Случката с кръста беше нещо далечно, сякаш я бях преживял твърде отдавна, а не предишния ден. Не се връзваше с банята от черен мрамор, с хладката вода във ваната за хидромасаж и кристалната чаша с превъзходно вино риоха, от което бавно отпивах. Не виждах Петрус. Той беше в стаята на луксозния хотел, където бяхме отседнали.
— Защо точно кръст? — провикнах се аз.
— Много ми беше трудно да убедя служителите на рецепцията, че не си просяк — обади се той.
Смени темата, а аз от опит знаех, че няма смисъл да настоявам. Излязох от ваната, облякох дълъг панталон и чиста риза и отново превързах раните си. Бях свалил превръзките изключително внимателно. Очаквах да видя язви, но само коричката на една рана се бе откъртила и бе прокървила. Сега отново заздравяваше и аз се чувствах възстановен, в добро разположение на духа.
Вечеряхме в ресторанта на хотела. Петрус поръча специалитета на заведението — паеля валенсиана. Хранехме се мълчаливо и отпивахме от ароматната риоха. В края на вечерята той предложи да се поразходим.
Излязохме от хотела и се отправихме към гарата.
Петрус отново бе отдаден на своята характерна вглъбеност и мълча през цялото време. Стигнахме до някакви вагони. Те бяха мръсни и миришеха на грес, но той седна на буфера на огромния локомотив.
— Нека спрем тук — каза.
Не ми се искаше да цапам панталона си и реших да остана прав. Попитах дали няма да е по-добре да отидем до централния площад на Понферада.
— Скоро Пътят на Сантяго ще свърши — каза моят водач. — И тъй като нашата реалност е доста по-близка до тези вагони с мирис на грес, отколкото до буколически-те кътчета, които опознавахме ден след ден, по-добре да проведем днешния ни разговор тук.
Петрус ме помоли да сваля маратонките и ризата си. После разхлаби превръзките на ръцете ми, но остави стегнати тези на дланите ми.
— Не се тревожи — каза той. — Сега ръцете няма да ти трябват; не и за да хващаш нещо с тях.
Беше по-сериозен от обикновено и тонът му малко ме обезпокои. Предстоеше нещо важно.
Петрус отново седна на буфера на локомотива и дълго време ме гледа. После заговори:
— Няма да ти кажа нищо за вчерашната случка. Ти сам ще откриеш нейния смисъл, но това ще се случи, ако някой ден-решиш да изминеш Пътя до Рим, който е Пътят на харизмата и чудесата. Искам да ти кажа само едно: хората, които смятат себе си за мъдри, са нерешителни, когато трябва да заповядват, и се бунтуват, когато трябва да се подчинят. Срамуват се да дават заповеди и намират за недостойно да им се подчиняват. Никога не се дръж така.
В стаята ти каза, че пътят на познанието води към жертвата. Това е грешка. Твоето обучение не е свършило вчера. Все още ти предстои да намериш меча и да откриеш тайната му. Практиките на РАМ карат човек да поведе Справедливата битка и увеличават шансовете му за триумф в живота. Вчерашното ти преживяване е просто изпитание по Пътя — подготовка за Пътя към Рим. Ако се решиш на него. Но се натъжавам, че мислиш така.
В гласа му наистина се долавяше тъга. Дадох си сметка, че през цялото време, откакто бяхме заедно, все поставях под съмнение онова, на което ме учи. Аз не бях като Кастанеда, скромен и могъщ пред уроците на Дон Хуан. Бях човек, надменен и разбунтувай пред толкова обикновените практики на РАМ. Исках да му го кажа, но знаех, че вече е твърде късно.
— Затвори очи — каза Петрус. — Направи упражнението по дишане и се опитай да влезеш в хармония с желязото, с тия машини и с миризмата на грес. Това е нашият свят. Можещ да отвориш очите си едва когато свърша с моята част и ти преподам едно друго упражнение.
Аз се концентрирах върху дишането, затворих очи и тялото ми започна да се отпуска. Чуваха се шумовете на града, кучешки лай в далечината и глъчка от спорещи гласове близо до мястото, където се намирахме. Изведнъж започнах да чувам и гласа на Петрус, който пееше една италианска песен, популярна в моята младост, а изпълнение на Пегашо ди Капри. Не разбирах текста, но песента извика в мен много спомени и ми помогна да се изпълня със спокойствие.