Кръгът бе премахнат и ние коленичихме със сведени глави. Един от рицарите изрече заедно с нас седем пъти „Отче наш“ и седем пъти „Аве Мария“. Върховният жрец добави седем пъти „Вярвам в Бог Отец“, твърдейки, че Богородицата от Междугорие — която от 1982 г. се явява на територията на Югославия — била заръчала така. Започвахме един християнски ритуал.
— Андрю, стани и ела тук — каза върховният жрец. Австралиецът отиде до олтара, където се бяха събрали седмината рицари.
Друг рицар, който сигурно бе неговият водач, каза:
— Братко, ти желаеш да влезеш в този Дом, така ли?
— Да — отвърна австралиецът. И разбрах на кой точно християнски ритуал сме свидетели — посвещаването на тамплиер.
— Познаваш ли строгите правила на Дома и неговата милост?
— Готов съм да изтърпя всичко в името на Господ Бог и желая да бъда роб и слуга на Дома завинаги, до края на дните си — отвърна австралиецът.
Последваха куп ритуални въпроси. Някои от тях бяха напълно лишени от смисъл от гледна точка на съвремието ни, а други бяха свързани с безкрайната преданост и любов. Андрю отговори на всичките с наведена глава.
— Скъпи братко, молиш ме за нещо голямо, тъй като от нашата религия не си видял нищо повече от обвивката, хубавите коне и красивите одежди — каза неговият водач. — Но ти не познаваш строгите заповеди, които се издават тук, вътре. Трудно ще е за теб, който си господар на себе си, да станеш нечий слуга, защото рядко ще правиш каквото пожелаеш. Ако искаш да си тук, ще те пратят от другата страна на морето, а ако искаш да си в Акре, ще те изпратят в Триполи, в Антиохия или в Армения. Когато ти се спи, ще те накарат да будуваш, а ако ти се будува, ще те принудят да почиваш в леглото си.
— Искам да вляза в Дома — отвърна австралиецът.
Имах чувството, че всички древни тамплиери, обитавали някога замъка, присъстват със задоволство на церемонията по посвещаването — факлите пращяха силно.
Последваха множество предупреждения. Австралиецът заяви, че ги приема всичките и че иска да влезе в Дома. Най-накрая водачът му се обърна към върховния жрец и повтори отговорите. Върховният жрец още веднъж го попита тържествено дали е готов да приеме всички правила на Дома.
— Да, Учителю, ако е рекъл Господ. Пред Него и пред вас, и пред братята, моля, умолявам, в името на Господ Бог и Света Богородица, приемете ме сред вас и в този Дом, духом и във времето, като оня, дето желае да бъде роб и слуга на Дома навеки, за остатъка от дните си.
— Повелявам ти да влезеш по Божията милост — каза върховният жрец.
Тогава всички рицари извадиха мечовете от ножниците и ги вдигнаха към небето. После свалиха остриетата и оформиха корона от стомана около главата на Андрю. Огънят се отразяваше в остриетата като златиста светлина и това придаде някаква святост на момента.
Учителят му тържествено се приближи. И му подаде неговия меч.
Някой започна да бие камбаната. Звукът отекваше в стените на стария замък, преповтаряйки самия себе си до безкрайност. Всички сведохме глави и рицарите изчезнаха от погледа ни. Когато отново вдигнахме очи, бяхме само десет, тъй като австралиецът беше излязъл заедно с тях за тържествената трапеза.
Преоблякохме се и набързо се сбогувахме. Танците май бяха продължили доста, защото започваше да просветлява. Безкрайна самота обзе душата ми.
Изпитах завист към австралиеца, защото той бе получил меча си и бе стигнал до края на търсенето. Аз бях сам, нямаше кой да ме води оттук насетне, тъй като Традицията — в една далечна латиноамериканска страна — ме бе отпратила, без да ми покаже обратния път. И аз трябваше да извървя Необикновения път на Сантяго, чийто край вече се виждаше, без да зная тайната на моя меч или начина, по който да стигна до него.
Камбаната продължаваше да бие. Когато рано призори излязох от замъка, забелязах, че е камбаната на близката църква, която приканваше вярващите към първата за деня литургия. Градът се пробуждаше за работа, за любовни страдания, за далечни мечти и неуредени сметки. Но нито камбаната, нито градът знаеха, че онази нощ отново бе извършен древен ритуал и че онова, което смятат за мъртво от векове, продължава да се претворява и да разкрива огромната си мощ.
Себрейро
— Ти поклонник ли си? — попита момиченцето, единственото живо същество в онзи зноен следобед във Виляфранка дел Биерсо.
Аз го погледнах, но не казах нищо. То беше на седем-осем години, зле облечено. Беше дотичало при извора, където седнах да си почина малко.