Сега едничката ми грижа беше да стигна бързо до Сантяго де Компостела и да приключа веднъж завинаги с тая смахната авантюра. Не можех да забравя тъжния глас на Петрус при вагоните на влака, не можех да забравя и отчуждения му поглед, когато се бях взрял в него по време на ритуала на Традицията. Сякаш всички усилия, които бе положил да ми помогне, не бяха довели до никакъв резултат. Когато повикаха австралиеца при олтара, Петрус сигурно бе пожелал да повикат и мен. Мечът ми спокойно можеше да е скрит в онзи замък, изпълнен с легенди и древна мъдрост. Мястото идеално отговаряше на всички заключения, до които бях достигнал — пусто свещено място, посещавано единствено от поклонници, зачитащи реликвите на Ордена на тамплиерите.
Но само австралиецът бе повикан при олтара. И Петрус навярно се бе почувствал унизен в очите на другите, защото като водач не бе успял да ме отведе при меча.
Освен това ритуалът на Традицията отново бе пробудил у мен малко от очарованието, което изпитвах към окултното. Вече се бях постарал да го позабравя, докато вървях по Необикновения път на Сантяго, „Пътя на обикновените хора“. Призоваването, почти пълният контрол над материалния свят, контактът с други светове, всичко това ми беше далеч по-интересно от практиките на РАМ. Може практиките на РАМ да имаха по-обективно приложение в живота ми. Несъмнено много се бях променил, откакто тръгнахме по Пътя на Сантяго. С помощта на Петрус бях открил, че с придобитите знания мога да минавам през водопади, да побеждавам врагове и да разговарям с Пратеника за разни практични и реални неща. Бях познал лицето на смъртта си и Синята сфера на Всепоглъщащата любов, която обзема цялата планета. Бях готов да поведа Справедливата битка и да превърна живота си в низ от победи. Но дори и така една скрита част от мен все още изпитваше носталгия по магически кръгове, трансцендентни формули и по тамяна на свещеното мастило. Онова, което Петрус наричаше „отдаване на почит към древните мъдреци“, за мен се оказа силна и изпълнена с копнеж връзка със старите позабравени уроци. Възможността повече никога да нямам достъп до този свят ми отнемаше стимула да продължа.
Когато се върнах в хотела след ритуала на Традицията, при ключа ми се намираше „Ръководство на поклонника“, книга, която Петрус използваше, когато жълтата маркировка не личеше добре, както и за да изчислим разстоянието между градовете. Същата сутрин напуснах Понферада, без да съм мигнал, и продължих по Пътя. Още след обяд установих, че картата не е много точна, та се принудих да прекарам нощта под открито небе в естествения заслон на една скала.
Там, докато размишлявах за всичко случило се след срещата ми с мадам Лурдес, от главата ми не излизаше настойчивото усилие на Петрус да ми внуши, че обратно на това, което винаги са ме учили, важни са резултатите. Усилието е необходимо и здравословно, но без резултати не означава нищо. А единственият резултат, който можех да очаквам от себе си и от всичко преживяно, бе да намеря меча си. Това засега не се беше случило, А ми оставаха само няколко дни път до Сантяго.
— Ако желаете, господине, аз мога да ви заведа до Портата на прошката — настоя момиченцето при извора на Виляфранка дел Биерсо. — Който мине през тази порта, няма нужда да ходи до Сантяго.
Аз му дадох няколко песети, за да си тръгне и да ме остави на мира. Но противно на очакванията ми момиченцето започна да си играе с водата от извора, да мокри раницата и бермудите ми. — Хайде, хайде — каза отново.
В този момент си мислех за един от неизменните цитати на Петрус: „Който оре, трябва да оре с надежда, който вършее, трябва да вършее с надежда да получи каквото очаква.“ Беше от едно от посланията на апостол Павел.
Трябваше да издържа още малко. Да продължа търсенето си до края, без да се страхувам от провала. Да продължа да се надявам, че ще намеря меча си и ще разгадая тайната му.
И, кой знае, може би момиченцето ми казваше нещо, което аз отказвах да разбера. Ако Портата на прошката, която се намираше в някаква църква, имаше същия духовен ефект както отиването до Сантяго, защо пък мечът ми да не бе там?
— Да вървим — казах на детето. Погледнах към планината, от която току-щр се бях спуснал. Трябваше да се върна и отново да я изкача донякъде. Бях минал край Портата на прошката без желание да я посетя, тъй като единствено исках да стигна до Сантяго. Но сега имаше едно малко момиче, едничкото живо същество в знойния летен следобед, което настояваше да се върна и да видя нещо нехайно подминато. Може би в бързината и отчаянието бях пропуснал целта си, без да я позная. В крайна сметка защо това момиче не си тръгна, след като му дадох пари?