Спомних си редките случаи, когато бях приемал да водя курс по магия в Бразилия. Обикновено сравнявах магическия опит с един друг, който всеки от нас е имал — карането на колело. Човек се качва на колелото, натиска педала и пада. Тръгва и пада, кара и пада и не се научава да пази равновесие постепенно. Внезапно обаче намира съвършеното равновесие и тогава напълно овладява колелото. Този опит не се трупа, той е нещо като чудо, дошло изневиделица.
Изкачвайки Себрейро, в четири часа следобед забелязах, че се е случило същото чудо. След като толкова дълго се движих по Пътя на Сантяго, той започна сам да ме „движи“. Аз следвах силата, наречена интуиция. Заради Всепоглъщащата любов, която цял ден изпитвах, и заради тайната на меча, която бях открил, и защото в кризисни моменти човек взема правилното решение, вървях без притеснение към мъглата.
„Този облак трябва да има край“, мислех си, докато се опитвах да открия жълтите знаци върху камъните и дърветата по Пътя. От около час имаше много лоша видимост, но аз продължавах да пея, за да прогоня страха. Чаках да се случи нещо необикновено. Погълнат от мъглата, сам в онова нереално обкръжение, отново съзрях Пътя на Сантяго, сякаш гледах някакъв филм, в който героят прави нещо непостижимо, нещо, за което в салона си мислим, че става само на кино. Но ето че аз го изживявах в реалния живот. Гората притихваше все повече, а мъглата започна да се избистря. Може би бях стигнал до края, но тази светлина ме объркваше и всичко наоколо придоби мистериозни ужасяващи цветове.
Сега тишината бе почти пълна. Тъкмо когато си помислих това, ми се стори, че отляво чувам женски глас. Веднага спрях. Очаквах звукът да се повтори, но не. Не чувах дори естествения шум на гората, щурците, насекомите и стъпките на животни по сухата шума. Погледнах часовника си. Беше точно 5:15 ч. Изчислих, че ми остават около четири километра до Трикастела. Имах достатъчно време да ги измина на дневна светлина.
Когато свалих поглед от часовника си, отново чух женския глас. Оттам нататък ми предстоеше да изживея един от най-важните моменти в живота си.
Гласът не идваше от гората, а от мен самия. Успявах да го чувам ясно и отчетливо и от него интуицията ми се усилваше. Гласът не беше мой, нито на Астраин. Каза ми да не спирам да вървя и аз му се подчиних безпрекословно. Сякаш Петрус се беше върнал и ми говореше за това как да заповядваш и да служиш; в този миг аз бях единствено инструмент на Пътя, който ме караше да вървя. Мъглата все повече се разсейваше. Вече виждах дърветата. Земята беше влажна и хлъзгава, а склонът все така стръмен. Внезапно като по чудо мъглата се разсея напълно. Пред мен, забит високо в планината, стоеше кръстът.
Огледах се и видях морето от облаци, откъдето бях излязъл току-що. Видях и друго море от облаци над главата си. Между двете морета се намираха най-високите точки и връх Себрейро с кръста. Изпитах огромното желание да се моля. Макар да знаех, че ще се отклоня от пътя към Трикастела, реших да се кача догоре и да се помоля при кръста. Четирийсетте минути катерене бяха съпроводени от вътрешна и външна тишина. Измисленият от мен език бе изчезнал от главата ми и вече не ми помагаше да общувам с Господ и хората. Аз бях движен от Пътя на Сантяго. Той сам щеше да ми покаже мястото, където е мечът. Петрус отново имаше право.
Като стигнах до върха, заварих един човек да седи до кръста. Пишеше нещо. Помислих си, че ми е пратен отнякъде, че е свръхестествено видение. Но интуицията ми подсказа, че не е така, и тогава видях пришитата върху дрехата му мида. Беше поклонник, който ме гледа дълго, после си тръгна, обезпокоен от присъствието ми. Може би и той като мен чакаше появата на някой ангел, но се бяхме открили като хора. По Пътя на обикновените хора.
Въпреки желанието ми да се моля не можах да кажа нищо. Останах дълго при кръста. Гледах планините и облаците, които покриха небето и земята, но оставиха незабулени високите върхове. На стотина метра под мен, в селище с петнайсетина къщи и една църква, започнаха да светват лампи. Поне имаше къде да пренощувам, когато Пътят ми наредеше. Не знаех кога точно ще се случи, но въпреки заминаването на Петрус не бях без водач. Пътят ме водеше.
Едно заблудено агне се качи горе и застана между мен и кръста. Погледна ме малко уплашено. Дълго наблюдавах притьмнялото небе, кръста и бялото агне в основата му. И тогава върху мен се стовари цялата умора от времето, прекарано в изпитания, битки, уроци и път. В стомаха ми се появи ужасна болка, която се заизкачва към гърлото, докато накрая се превърна в хлипове без сълзи пред онова агне и онзи кръст. Кръст, който не се налагаше да изправям, защото се извисяваше пред мен непоклатим, устоял на времето, самотен и огромен. Показваше съдбата, която човек е отредил не на Господ, а на самия себе си. Уроците от Пътя на Сантяго нахлуха в главата ми, докато ридаех пред самотното агне.