— Господи — казах аз, най-сетне възвърнал способността си да се моля. — Аз не съм прикован към този кръст, а и теб не виждам на него. Този кръст е празен и такъв трябва да остане завинаги, тъй като времето за смърт вече е минало и сега един Бог се възражда вътре в мен. Този кръст е символизирал безграничната сила на човека, прикован и намерил смъртта, която всички притежаваме. Сега тази сила се ражда за живот, светът е спасен и аз мога да сътворя неговите чудеса. Понеже извървях Пътя на обикновените хора и открих там Твоята тайна. Ти също си извървял Пътя на обикновените хора. Дойде, за да ни покажеш всичко, на което сме способни, но което сме отказали да приемем. Показа ни, че силата и славата са достъпни за всекиго. Ала това внезапно осъзнаване на нашите способности ни дойде в повече. Ние те разпнахме, защото сме неблагодарни към Сина Божи, но то бе, защото се страхувахме да приемем собствените си заложби. Ние те разпнахме от страх да не се превърнем в богове. С времето и традицията ти отново се превърна в някакво далечно божество, а ние отново поехме по пътя си на хора.
Не е грях да си щастлив. Няколко упражнения и остър слух са достатъчни, за да може човек да постигне и най-невъзможните си мечти. Заради моята гордост от познанието Ти ме накара да извървя Пътя, по който всеки може да мине, и да открия това, което всички разбират, ако обърнат малко повече внимание на живота. Накара ме да осъзная, че търсенето на щастието е лично и не е пример, който може да бъде даден другиму. Преди да намеря меча си, трябваше да открия неговата тайна, а тя се оказа толкова проста — трябваше само да зная какво ще правя с него. С него и с щастието, което ще ми донесе.
Извървях толкова километри, за да разбера нещата, които вече знам, които всички знаем, но които ни е трудно да приемем. Има ли нещо по-трудно за човека, Господи, от това да узнае, че може да притежава сила? Болката, която изпитвам в момента в гърдите си и която ме кара да ридая и плаши агнето, съществува откакто свят светува. Малцина са поели бремето на собствения си триумф. Повечето са се отказали от мечтите си, когато те са станали възможни. Отказали са се да водят Справедливата битка, защото не са знаели какво да правят със собственото си щастие. Твърде привързани са били към нещата от битието. Както аз исках да намеря меча си, без да зная какво да правя с него.
В мен се събуждаше един забравен бог, а болката ставаше все по-силна. Чувствах близкото присъствие на моя Учител и за пръв път успях да превърна риданията си в сълзи. Плаках от благодарност, че ме накара да търся меча си по Пътя на Сантяго. Плаках от благодарност към Петрус, задето, без да ми го казва, ме научи, че ще постигна мечтите си, ако първо разбера какво искам да правя с тях. Видях празния кръст и агнето в основата му. То беше свободно да отиде където си пожелае в планината, да гледа облаците над главата си и облаците под краката си.
Агнето стана и аз го последвах. Вече знаех къде ме води и въпреки облаците светът за мен беше прозрачен. Макар да не виждах Млечния път на небето, бях сигурен, че той съществува и показва на всички Пътя на Сантяго. Следвах агнето, което се отправи към онова градче. То също се казваше Себрейро, като планината. Там някога се бе случило чудо — чудото да превърнеш това, което правиш, в онова, в което вярваш. Тайната на моя меч и на Пътя на Сантяго.
Докато слизах от планината, си спомних историята. Един селянин от близко село се изкачил да чуе литургията на Себрейро в ден, когато имало силна буря. Литургията отслужвал свещеник, който почти бил загубил вярата си и вътрешно презирал жертвата на селянина. Но в момента на благословията нафората се превърнала в плътта Христова, а виното — в неговата кръв. Мощите все още са там. Пазят се в онзи малък параклис — съкровище, по-ценно от всички богатства на Ватикана.
Агнето поспря за малко на влизане в село, където имаше една-единствена улица и тя водеше към църквата. Точно тогава бях обзет от сковаващ ужас и заповтарях безспирно: „Господи, не съм достоен да вляза в дома Ти.“ Но агнето ме погледна и ми заговори с очи. Каза завинаги да забравя това, че съм недостоен, защото силата се е върнала в мен така, както се възражда у всеки човек, повел Справедливата битка. Ще дойде ден — казваха очите му, — когато човекът отново ще бъде горд от самия себе си и тогава цялата природа ще възхвалява пробуждането на задрямалия в него бог.