Обграждащите долината Пиренеи, докосвани от музиката на оркестъра и от утринното слънце, ми внушаваха усещането за нещо първично, за нещо забравено от човешкия род, но аз по никакъв начин не успявах да разбера какво е то. И все пак беше силно и необичайно усещане. Реших да ускоря крачка и да стигна възможно най-бързо до мястото, където мадам Лурдес беше казала, че ще ме чака водачът. Без да спирам, свалих фланелката си и я прибрах в раницата. Каишите започнаха да се впиват в голите ми рамене, но поне старите ми маратонки бяха удобни и не ми създаваха затруднения. След около почти четирийсет минути, след завой, който заобикаляше огромна скала, стигнах до стар изоставен кладенец. Там един мъж на петдесетина години седеше на земята. Беше с черна коса и с вид на циганин. Ровеше в раницата си, сякаш търсеше нещо.
— jNola! — поздравих аз на испански с онова притеснение, което ме обземаше, когато ме представяха някому. — Ти сигурно ме чакаш. Аз съм Паулу.
Човекът престана да рови в раницата и ме изгледа от горе до долу. Погледът му беше студен, но по нищо не личеше да е изненадан от моето пристигане. Аз също имах усещането, че ми се случва нещо познато.
— Да, очаквах те, но не знаех, че ще се срещнем толкова рано. Какво искаш?
Останах малко смутен от въпроса и отвърнах, че аз съм оня, когото ще води под Млечния път в търсене на меча.
— Не е необходимо — каза мъжът. — Ако искаш, мога още сега да ти го намеря. Но решавай веднага.
Разговорът с непознатия ми се струваше все по-странен. Същевременно, тъй като бях дал обет за пълно подчинение, се готвех да отговоря. Да, ако можеше да намери меча, щеше да ми спести доста време. Аз щях веднага да се прибера в Бразилия при работата и хората, които не можеха да ми излязат от главата. Можеше и да е номер, но надали имаше нещо лошо в това да отговоря.
Реших да кажа „да“. Внезапно зад гърба си чух глас, който каза със силен акцент на испански:
— Не е необходимо да изкачиш планината, за да разбереш, че тя е висока.
Паролата! Обърнах се и видях мъж на около четирийсет години, с бермуци в цвят каки и мокра от пот бяла риза. Гледаше съсредоточено към циганина. Косата му беше прошарена, а кожата — загоряла от слънцето. В бързината бях забравил най-елементарните правила за самосъхранение и се бях хвърлил телом и духом в ръцете на първия срещнат.
— За кораба е по-сигурно да е в пристанището, но не за това са направени корабите — казах втората реплика от паролата. Човекът не откъсваше очи от циганина. Циганинът също не откъсваше очи от него. Двамата се взираха един в друг в продължение на няколко минути — без страх и без предизвикателство. Накрая циганинът остави раницата на земята, ухили се подигравателно и се отправи към Сен Жан Пие-дьо-Пор.
— Името ми е Петрус — каза новодошлият, след като циганинът изчезна зад скалата, която бях заобиколил минути по-рано. — Друг път бъди по-предпазлив.
Забелязах симпатия в гласа му, различен от тона на циганина и на мадам Лурдес. Той взе раницата от земята и аз видях, че отзад е изрисувана мидената черупка. Измъкна бутилка вино, отпи глътка и ми я подаде. Докато пиех, попитах кой е циганинът.
— Този път е граничен, използва се много от контрабандисти и терористи, намерили убежище при испанските баски — каза Петрус. — Тук почти не идва полиция.
— Не ми отговаряш. Двамата се гледахте като стари познати. А и аз имам чувството, че го познавам, затова бях толкова смел.
Петрус се засмя и пожела да тръгнем веднага. Взех си нещата и закрачихме мълчаливо. Но по смеха му разбрах, че и той мисли като мен.
Бяхме срещнали дявола.
Известно време вървяхме, без да разменим и една дума. Оказа се, че мадам Лурдес е имала право — на почти три километра разстояние още се чуваха звуците на оркестъра, който не преставаше да свири. Исках да задам на Петрус много въпроси. За живота, за работата и какво го е довело на това място. Знаех обаче, че ни предстои да изминем заедно цели седемстотин километра. Щеше да дойде моментът, когато щях да имам отговор на всички тези въпроси. Но циганинът не ми излизаше от главата.
— Петрус, смятам, че циганинът беше демон.
— Да, той наистина е демон.
Щом подозрението ми се потвърди, изпитах някаква смесица от ужас и облекчение.
— Но не е демонът, когото познаваш от Традицията.
В Традицията демонът е дух — нито лош, нито добър. Смятан е за пазител на по-голямата част от достъпните за човека тайни. Има власт над материалното. И тъй като е падналият ангел, се отъждествява с човешката раса и винаги е готов да сключва сделки и да разменя услуга срещу услуга. Попитах каква е разликата между циганина и демона от Традицията.