18 септември, четвъртък
Тази сутрин се събудих с неприятното усещане, че на всяка цена трябва да свърша нещо, за да не се връщам повече към това. С усилие си спомних какво именно — да реша въпроса с парите. Какво да правя — да работя и да печеля или да отнемам и поделям.
1. Да работя и да печеля. Да работя и да печеля ли?
Заплатата за септември ще дойде чак на 8 октомври, шест хиляди рубли.
Какво още по тази точка?
Много разчитам на консултациите. Като оберат реколтата на вилата, хората неминуемо ще забележат, че са се натрупали проблеми, и ще започнат да търсят психолог, тоест мен. Дано само проблемите им не са особено сложни, защото, първо, от цялата си душа им желая всичко най-хубаво и, второ, се страхувам, че със сложните няма да се справя.
2. Да отнемам и поделям.
Имам предвид да отнемам от Денис и да поделям също между мен и Денис. Отношенията ни са прекрасни, докато не стане въпрос за пари, тоест за издръжката.
Каква ужасна дума „издръжка“! По-добре да наричам тези двеста долара… е, да кажем, „спонсорство“.
Дълго не успявах да се свържа с Денис, а когато линията най-после се освободи, затворих телефона. Ами ако се обади Ала? Не ми се говори с нея, когато ще искам пари от Денис. В останалото, свободно от искания, време двете сме приятелки.
Но, от друга страна, защо трябва да се плаша от нея? Дори и за парите. Че аз не ги искам за себе си и въобще той е длъжен.
По-добре да му позвъня на мобилния телефон.
— Денис, здравей, това съм аз!
— Разбрах, че си ти. Здрасти — гласът му е унил.
Откъде ли знае, че не се обаждам само за да си побъбрим?
— Забрави парите за юли и август. Няма да е зле и за септември.
— Но днес е едва 18 септември.
— Затова пък август свърши и юли също — напомних му кротко.
— Аз, между другото, живея в Германия, а не на съседната улица. Всеки път трябва да моля някого да ти ги предаде!… — и сега небрежно ще смени темата. — Какво става? Какво прави Мурка? Колата върви ли?
Разказах му за Мурината чанта, за новия ни двор, за падащата врата на колата. И елегантно, уж между другото, му напомних:
— И не забравяй за парите! И за септември включително. — Сега трябва да извися глас. — Денис! Чуваш ли ме?
Усетих как Денис се стегна от тона ми. Добре би било да не губи този си навик още поне десетина години, докато Мурка не започне да се издържа сама. Или в краен случай — да моли сама за себе си.
— Откъде толкова пари? Че и за три месеца наведнъж? — меланхолично ме попита Денис. — Да не мислиш, че съм милионер? Може би смяташ, че жилището ми в тоя скъп район не струва нищо? Или пък двата мерцедеса — те според теб да не са безплатни? Или че човек няма нужда отпочивка в петзвезден хотел три пъти в годината? А при нас с Ала всички дрехи, дори домашните пантофи, са от
„Версаче“. Представяш ли си колко струва всичко това?
Докато Денис споделя болките си, мога да си мисля за нещо свое. Най-важното е да не забравя да въздишам шумно и съчувствено. Само попитах:
— Не може ли поне пантофите да не са от „Версаче“? Ако искаш да купя на Ала оттук пантофи от овча вълна, много са хубавки — все пак е икономия…
— Ти не разбираш — с нежна безизходност обясни Денис, — ние с Ала сме длъжни да бъдем в пантофи от „Версаче“, иначе всички ще решат, че бизнесът ми не върви добре…
Отново въздъхнах и казах, че разбирам.
— Нищо — рече с надежда в гласа Денис, — все някога Мура ще се изучи, ще започне да печели много и тогава тя ще ме издържа.
— Не искам да те разстройвам, но тя си има други планове — неприятната част от разговора беше свършила. — Мурка каза, че ще учи дълго, много дълго. След института — аспирантура, после — докторантура, след това — професура…
Денис въздъхна. Той знае, че дъщеря му Мура е готова на всичко, само и само да не работи, дори още десет години да изучава каквото й хрумне.
…Денис изобщо не е някое алчно говедо, а точно обратното, той е много щедър човек — нищо не му се свиди за себе си, а докато живеехме двамата — и за мен. Можеше да похарчи последните си пари за някоя блузка за мен и веднага, напълно щастлив, да започне да търси и нова пола към блузката. Защото тогава за него новите ми блузки и полички бяха „за себе си“. А сега това „за себе си“ е Ала с пантофки от „Версаче“. Той обича Мура и се гордее с нея, но е факт, че тя не е „за себе си“. Мурка е принудително перо разходи, нещо като сметките за ток и телефон. Не ти се иска да плащаш, но и да седиш на тъмно без телефон също не си е работа.