— Да не разчиташ да попаднеш във „Фабрика за звезди“? — попита ехидно Мура.
Съгласих се, че песните за днес са достатъчни и излязохме да се пързаляме на ролкови кънки. И Андрей дойде с нас. Предложих му да си вземе ролери под наем, но той се направи, че не е чул.
10 май, четвъртък
Това ми е за самотните съботи и недели, както и за ума и съобразителността за Турция!
Предложих да тръгнем за Финландия в девет часа вечерта, за да стигнем по светло и да легнем да спим вече във Финландия.
Мурка смяташе, че е по-добре да тръгнем рано сутринта, за да поспим поне малко в собствените си легла.
Андрей каза, че единственото подходящо време за началото на пътешествието е три часът през нощта.
В крайна сметка, за да избегнем всеки вариант, при който можехме да поспим поне малко през нощта, потеглихме в три през нощта. Преди това не спахме, защото беше глупаво изобщо да лягаме, а след това не спахме, защото пътувахме.
— Имайте предвид, че никога не спирам по пътя — предупреди ни Андрей с такъв категоричен тон, с какъвто политиците говорят по телевизията преди избори: „Ще повиша пенсиите на всички“ или „Аз съм за щастлива Русия“.
— Как, изобщо ли? Ами за тоалетна? — уплаши се Мурка.
— Не спирам. Ще отидете до тоалетната преди това (пътува се пет часа, плюс границата, митницата…) — Мура, запомни: изобщо не спирам.
— Добре, ще пътуваме с памперси — предаде се Мурка и потеглихме.
Аз бях съгласна да не спираме, само малко се притеснявах как ще бъде на границата — там поне със сигурност трябва да спрем и да си покажем паспортите. Затова пък ако след нас се стреля и граничарите се разтичат с кучета, ще знаем, че е заради нас, защото ние никога не спираме.
Спряхме на първата бензиностанция — да си купим кашкавалки, после пред магазина — да си купим батерии за фенерчето (Андрей каза, че във Финландия не може без фенерче), после до будката за вестници — да вземем новия „Спорт Експрес“, във Виборг — да разгледаме витрината на един затворен магазин „Сто стоки за автолюбителя“, и още три пъти по пътя заради важни позвънявания. Андрей не можеше да говори от колата, защото трябваше да обикаля с телефона около нея и да крещи с пълен глас.
Във Виборг страшно бързахме, само известно време, двайсетина минути, погледахме в едно кафене мач и отлетяхме по-бързо от вятър.
В столицата на Финландия едвам се добрахме до леглата. Спахме през целия следващ ден, а след това трябваше да тръгваме обратно, защото Андрей беше на работа.
Във Виборг спряхме до магазина „Сто стоки за автолюбителя“. Андрей каза, че е съгледал там нещо, което много му трябва, и че няма да успеем и да мигнем, и той и нещото ще бъдат отново при нас. Нямаше го (по часовник) точно четиридесет и три минути, през които Мура не спря да трополи, а аз дремех.
— Добре де, нека се ожени за теб — каза Мурка.
— Нали не искаше да се омъжвам и дори без никаква причина нае Тъща… — прозях се аз.
— Искам красива сватба — уклончиво продължи Мурка и започна да фантазира. — Първо ще се повозите из града и ще оставите цветя пред Медния конник, после гостите ще ви засипят с грах, после някой, най-добре аз, ще ви поднесе погача и вие ще отхапете от нея, за да се знае кой точно ще командва, после…
— Мура, а грахът за какво е?
— Ама че си глупава… за да се завъдят пари в семейството.
— Мура, и аз си мечтая да имам някога такава сватба, но нещо не ми отговаря на годините… особено да отхапвам от погачата…
— Не си права! — разпалено възрази Мура. — Защо човек трябва да се лишава от всички радости на живота само защото е вече възрастен?
Наистина, защо?
Така се увлякохме в обсъждането на сватбената рокля, че съвсем забравихме — още никой не ни е направил предложение.
11 май, петък
Невероятно, страхотно събитие! В Дома на книгата тайно от Ина Игоревна се прокраднах към лавиците с женски романи и що да видя… моята книга! Стои си и се продава! Малка, с меки корици! МОЯТА КНИГА! С МОЕТО ИМЕ на корицата! И пишеше „Дневник“. Надявах се, че все някога ще излезе, но не и да стане така — да съм тук, в Дома на книгата, а тя да е на рафта!!
От художествената литература знам, че обикновено при вида на първата си книга писателите плачат и се тръшкат на пода. Краката ми се подкосиха, ръцете ми затрепериха, сграбчих за ръкава една непозната продавачка и се развиках, като сочех с пръст обложката: „Това съм аз!“ А продавачката панически се дръпна от мен! (На обложката е нарисувана личност от женски пол, но не съм аз!)