Мъчих се да се свържа с Андрей, за да му разкажа за книгата, но нищо не стана — нямало обхват.
Преди да заспя, си помечтах за постера — аз ще съм в центъра, а в ръцете ми ще са Мура, Олга, Альона, Лев Евгенич, Сава Игнатич и Хантенбайн.
12 май, събота
Плачех на телефона, без да се притеснявам от Мура:
— Кълна ти се, не съм направила нищо лошо! Нищо, ама съвсем нищо не предвещаваше скарване, напускане и раздяла завинаги!…
Обикновен почивен ден… Може би стана така, защото от сутринта си бяхме вкъщи и малко се поуморихме един от друг? По-добре да бяхме отишли в Етнографския музей на изложбата „Бит и обичаи на северните народи“…
— Разкажи ми подробно, дума по дума, жест по жест — каза Женка и я чух, че запали цигара.
— Обядвахме…
— Какво? — В екстремни ситуации Женка се стяга като ветеран от специалните части — нито една излишна дума или движение.
— Какво, какво, пелмени „Даря“! Аз ядях пелмени и четях Маринина, а Мурка срещу мен ядеше пелмени и си четеше Донцова. Андрей седеше по средата, въртеше се и пъшкаше, после пусна телевизора на мача, високо.
— И после?
— После се обади Альона.
— Нататък.
— После се обади Олга.
— Е.
— Отби се Плешивия, приех го набързо за консултация…
— Засега не виждам нищо страшно — каза Женка с тон на джипи.
— После се обади Роман.
— Роман ли?!
— После пихме чай. Нямаше нито една чаена лъжичка, защото всички прибори бяха мръсни. Ние с Мура си разбъркахме чая със супени лъжици, а Андрей винаги си има своя чаена лъжичка, носи си я в джоба на дънките. И тогава той каза, че това е последната капка.
— Че е последната капка ли?
— И аз не разбрах какво…
Дума по дума предадох на Женка как Андрей трагично каза, че трябва да поговорим, и предложи да отидем в кафе „Кофесол“. И тогава разбрах — иска да ми каже, че трябва да се разделим, и смята, че ще му е по-лесно да скъса в кафене, защото няма да направя сцена пред хората. Ха, само че не ме познава! А кой крещеше пред всички на Денис, че само идиотите не знаят наизуст всички текстове на песните на група „Секрет“?
— Ситуацията е неясна. Закълни се, че няма да му звъниш, докато всичко не се изясни — нареди Женка.
— Казваш да му позвъня ли? — просто не чух добре.
Не споделих с Женка (във всяко приятелство, дори и в най-близкото, човек трябва да си оставя по нещо само за себе си), че вече се обаждах на Андрей по мобилния някъде петдесетина пъти. Просто си седях и тъпо натисках цифрата 2: под номер 1 при мен е Мурка, а под номер 2 е Андрей. Освен това премълчах, че все пак успях да се свържа и небрежно го попитах:
— Бях заета, измих чиниите, а ти къде изчезна?
— Имам много непознати позвънявания. Ти ли беше?
— Не, не съм аз. Кога ще дойдеш?
— Аз… хм-хм… помислих… двамата не си подхождаме.
След час дойде бързата помощ — Альона с Олга, и Ирка-хамстера също.
Не знам защо Альона ми изми косата (чешех се от нерви, а тя си помисли, че отдавна не съм я мила), а Олга ме сушеше със сешоара и нареждаше:
— Зарежи го, той не те заслужава, я се стегни, нали си психолог!
Изтръгнах се от ръцете й и съвсем спокойно казах:
— Казвам ти като психолог — махай се! Само ако посмееш… още веднъж… само опитай да кажеш, че не ме заслужава…
А дъщеря ми Мура седеше до нас с гел за коса в шепата си и каканижеше, че се влюбила в граховата супа и че ако сега Андрей ме напусне, и тя, Мура, ще си тръгне с него. Защото Андрей повече приличал на родител от мен.
…Нямах сили да споря, да убеждавам и да доказвам. Всичко е ясно — не съм изтрябвала на никого.
— Момичета — казах скръбно. — А сутринта той ми каза: „Привет, дебеланчо“… Ако носех 42-ри номер, нямаше да ми каже така.
Ирка-хамстера изтича до вкъщи, донесе кантар и двете направихме контролно мерене. Оказа се, че съм по-зле от Ирка с две кила и половина. (Сигурна съм, че противният хамстер е направил някое мошеничество — а аз се премерих с пантофи, зъби и нокти. Но както и да е — това са си два килограма и половина! Сигурно тези кифли по корема…)
Ирка-хамстера ме гледаше толкова меко и нежно, че ми стана напълно ясно какво плашило съм. Като психолог веднага разбрах: гънката на корема е единствената истински несексуална част от женското тяло. Мъжът може да приеме всичко друго да е дебело, но коремчето веднага генетично го навежда на мисълта, че с тази жена всичко е наред, че тя е бременна и е само загуба на време и семе да й се отделя внимание. Следващата мисъл, която идва на самеца, е за разширяване на територията и следователно е свързана с необходимостта от по-нататъшна работа за продължаване на рода (нищо не може да се направи, такава е генетичната природа на мъжете. Това е научна истина, потвърдена от множество експерименти).