Но и аз не съм образец за безумна щедрост, помитаща всички доводи на здравия разум по пътя си — например много ми се свидят книгите. Щом някой поиска да прочете моя книга, първо се правя, че не съм чула, а после казвам, че се е загубила. Ако все пак ми се наложи да дам някоя книга, моментално забравям всякакво приличие и започвам да каканижа: „Жал ми е за тази книга, ох, как ми е жал!“ С една дума, по отношение на щедростта и аз не съм стока.
Денис не е виновен, че за него Мурка не е „за себе си“… Налага се да го моля нежно. Нищо, нали затова съм майка — ще моля, ще моля и ще измоля.
Денис въздъхна още веднъж с една особено интимна въздишка. Сега ще започне да се оплаква от Германия.
— Как ми е дотегнала тая Германия! Мъка, няма с кого да размениш две думи. Твърдо сме решили да се върнем в Питер.
Денис и Ала са като Чеховите сестри, вечно плачат — в Москва, в Москва (тоест в Питер)!… Защото при нас в Питер има театри и цялата друга култура, която им липсва. Например можеш да си купиш Донцова или Устинова още с излизането им от печат, а сега трябва да чакат, докато им ги изпратя. И Женка все мрънка, че в Германия е ужасна скука, а в лошите си дни направо крещи — по дяволите тази Германия, ще се върна у дома! Никой няма да се върне.
Когато Женка се премести в Германия, реших, че и аз трябва да го направя, и започнах да повтарям на Денис: трябва да заминем заради детето Мура и така нататък по списъка, всичко, каквото се казва в такива случаи. Той пък ми отвръщаше по друг списък — че на неговите напреднали години над трийсетте няма какво да прави в чужбина, че не смята да започва всичко от нулата само заради нездравите ми отношения с Женка. Не в смисъл, че сме лесбийки, а в смисъл, че такива големи момичета като нас трябва да се научат да живеят в различни страни.
А след това, в резултат на поредица заплетени и драматични събития, които сега дори не си спомням ясно, Денис замина за Германия, а ние с Мура останахме в Питер. Денис смята, че аз съм го изоставила. Или че съм отказала да замина с него, или обратното, че съм отказала да остана в Питер.
Затова пък от Германия е евтино да се звъни и Женка ми се обажда по няколко пъти на ден — ту на мен, ту на Мурка. А ние с Мура често й ходим на гости и дори сме обиколили всички съседни държави с малък евтин автобус. Има такива обиколки — „Цяла Европа за четирийсет минути“, прекрасна възможност за всички с малко пари и дълъг любопитен нос, който искат да пъхнат във всеки срещнат замък или катедрала.
— Поздрави Ала. Да ми се обади довечера. Чао, целувам те.
Ала ще се обади и без моето напомняне. Освен мен няма други приятелки. Тя живее в Германия отдавна, отдавна е прекъснала връзките с питерските си приятелки, а не се е сдобила с нови. Емиграцията е лоша работа, ако става въпрос за приятелството, защото възрастните не се сприятеляват лесно, затова пък по-лесно се карат. Налага й се да другарува с когото й падне, дори с първата жена на мъжа си. И аз дружа с нея, и ние, цялото семейство — с Мурка, Денис и Ала, — се веселихме заедно в оня НЕЧОВЕШКИ УЖАС — „Дисниленд“.
И точно там, в „Дисниленд“, ми се отвориха очите за нея: Ала изобщо не ми е роднина, както бях свикнала да смятам, а по-скоро приятелка или просто близка позната…
В „Дисниленд“ Ала ме завлече в някакъв влак, който пътува към небето, с хитрост ме настани в кабинката и каза — не се бой, изобщо не е страшно. А аз гледам и подушвам — тук някой преди мен е повръщал, и разбирам, че трябва да се спасявам. Но в това време кабинката изхвърча нагоре и затрещя оглушително! Разбрах, че няма смисъл да крещя — все едно няма спасение, затова заплаках. Когато се приземихме, Ала трябваше да вика местния лекар, за да ме измъкне от тази дяволска въртележка и да ме накара да си отворя очите.
Понякога си мисля (но само в много, много лоши моменти, когато ми се струва, че животът ми е пълно крушение), че Ала ми е приятелка не защото съм първа съпруга от класа, а защото съм се разделила с Денис, а сега той си има два мерцедеса, жилище в центъра на Европа и самата Ала в пантофи на „Версаче“. Така съм си мислела два пъти.
…И какво толкова, всеки човек си има тайни и долни мисли, за които го е срам да си признае! Всъщност това не е истина — Ала ми е истинска приятелка.
19 септември, петък
Днес ходихме с Роман до Олгино. Не беше вълнуващо като първия път (дори и най-интересното приключение все някога става рутинно). И нямаше нищо общо с киното, просто двама души, не много млади, които няма къде да се срещат, си вземат стая в посредствен мотел, а щеше да е по-добре да си седят вкъщи, да пият чай и да гледат новините…