На връщане към града на Роман изведнъж сякаш му потънаха гемиите и каза, че изобщо не му се прибира вкъщи, че на мен ми е много по-лесно, защото животът ми не се е променил след края на лятото — не ми се налагало да свиквам пред очите ми да се мотае съвсем чужд човек.
Странно е да наричаш жена си съвсем чужд човек. Да вземем за пример Денис. Той може да ми е бивш мъж, но не ми е чужд човек, а дори много близък роднина.
А у Роман има такова количество неизразходвана нежност, като че ли не е възрастен мъж и не е минал през сватба с пръстени, було и цветя, положени пред Вечния огън.
Историята на брака му е най-обикновена, като при всички. Студентска любов, първият неосъзнат секс. Струва ти се, че това наистина е любов, и бързаш да се жениш. След това идва детето, а после се стряскаш — ох, ама къде е любовта? Каква ти любов, няма никаква любов. Започват любовниците. А сега и аз. Не съм любовница, а любов. (Не че разбирам толкова, той сам го каза.)
Че да не би при нас да беше различно? В първи курс ние, ленинградските момичета, се оглеждахме и лека-полека подавахме нежните си нослета от детския живот. Така беше и във втори и трети курс. А в края на трети курс изведнъж забелязахме, че състудентките ни от провинцията вече са се изпоженили, и то за нашите, най-личните петербургски момчета. И тогава започнахме да нервничим и да бързаме, защото ако някоя и на двайсет години не смята да се жени, можеш спокойно да я запишеш при старите моми. И ние припряно си търсехме съпрузи и хищно се вкопчвахме в онзи, който е най-близко, в резултат на което всичко ни беше еднакво — на двайсет години сватба с було и кукла на колата, на двайсет и една — детенце. А на двайсет и пет, когато младите ни родители започваха да се примиряват, че са баби и дядовци, и бяха готови да остават с децата ни, ние за първи път се влюбвахме.
Взехме колата ми от университета и с двете коли потеглихме към къщи. На „Невски“ обърнахме в синхрон, като че ли още се любим, а след това леко го изпреварих!
Дълго се целувахме в колата, спряна в двора отсреща, да не би Мурка случайно да ни види, а на сбогуване Роман пак се пооплака от жена си. Че с кого другиго да си сподели, щом съм му най-близкият човек?!
Аз, като проф. психолог разбирам, че за нещастния семеен живот не може да е виновна само жена му, а самият Роман да е чист като ангел, долетял случайно на земята право в прегръдката ми. И че е прието на любовницата да се разказват лоши работи за съпругата. Защото не върви той да ми каже: „Ох, каква ми е душичка!“ Но Роман ми разказва неща, които едва ли би измислил специално, дори ако много иска да ме разчувства.
Казва, че жена му не е добра, че е прогонила всичките му приятели и отдавна не иска да спи с него. Всички женени любовници на приятелките ми твърдят, че самите те не желаят жените си, а един е достатъчно нагъл да твърди, че да спи с жена си е все едно да плеви леха с копър: къртовски, скучен и неблагодарен труд.
Но виж, на Роман му вярвам! За един мъж е много трудно да признае, че жена му не иска да спи с него!
— Слушай, а откъде е дошло детето, щом всичко е толкова зле?
Роман сви рамене и отвърна, че не знае точно. Може би е успял да й сипе сънотворно в чая? Казва, че докато е била бременна, жена му почти не му е говорила.
Но да не говориш е толкова скучно! Аз например през всичките девет месеца давах най-редовно сводка за състоянието си на всички, които успявах да накарам да ме слушат! А лекарят в родилния дом ме помоли да млъкна поне докато родя.
— Тя заговори едва пред входа на родилния дом. На вратата се обърна към мен и каза: „Напразно се заплетохме във всичко това“ — с непомръкнала обида сподели Роман.
Странно! Едно дете трябва да се ражда с радост, а тя — „Напразно!“. Горкият Роман!
— И освен това… тя наказва дъщеря ни.
Значи си я бива!
— Наказанието е неотменна част от възпитанието — отбелязах аз. Това го беше казал умен човек, не помня кой. Макаренко, Песталоци или В. И. Ленин? Толкова отдавна мечтая да накажа Мура. Само че и досега не мога да избера наказание, макар да ми допада идеята да я бия със свит на руло вестник…
Тя не разговаря с нея. Може да не й проговори и три дни! Кажи ми като психолог…
Като психолог бих я ухапала! Защо хората раждат деца — за да ги обичат и пазят или за да ги наказват ожесточено?
Бързо придобих лекторски вид:
— Много жени, подсъзнателно склонни към жестокост, избират мълчанието, за да накажат мъжете и децата си. Няма по-действен метод да отсрочиш конфликта. Да не говориш с деветгодишно дете!!! По-страшно насилие просто не съществува! Кажи й, че с момиченцето не бива така!