Оказа се, че тя не прощава и провиненията на Роман. Но тук залозите са други. За малко провинение — ако е забравил да купи хляб или е влязъл в стаята с обувки, — един ден мълчание, за по-голямо — например е отишъл на вилата в събота вместо в петък, — до две седмици, според тарифата. Рекордът й е един месец мълчание.
— Така ли? И защо мълчи? Мен винаги ме е избивало на скандали… — отвърнах разсеяно и започнахме да се сбогуваме.
Беше ми много мъчно да се разделим, просто невъзможно! Ако можеше (човек има право поне да си помечтае!), ако… не си отивах у нас, а той — у тях… а двамата заедно — вкъщи.
Хм, така изведнъж, точно сега — у нас? У дома изобщо не е разтребено… Пък и се уморих от това нажежаване на страстите и ми се иска просто да се потъркалям на дивана, може би дори без да си свалям обувките.
Но пък ако живеехме заедно, страстите нямаше да са толкова нажежени, а щеше да е една обикновена семейна вечер. Нямаше да съм толкова сама. Сега, да кажем, Мура не си е вкъщи и аз ще се почувствам ужасно самотна, след като малко си почина с обувките на дивана…
А така бихме имали нормална семейна вечер.
В началото Роман ще поиска да вечеря. Между другото, днес имаме суперизбор за вечеря: пелмени „Даря“, киевски котлети „Даря“, палачинки с извара „Даря“. Ами ако той не е такъв запален любител на „Даря“? Тогава ще се наложи да му сваря супа. (Ние с Мурка изобщо не си падаме по истинската храна, обичаме сухарчета със салам, пастет и кашкавал. А най-много обичаме камамбер и кашкавалени пръчици. Но много мъже искат да получават и вечер пълен обяд: първо, второ и компот. Трябва да проверя има ли в нашия магазин замразена супа „Даря“.)
След вечерята-обед Роман ще гледа телевизия, а телевизорът ще е пуснат високо. (Слухът на мъжете не е като на жените, те обичат да им е високо, а аз при звук, по-висок от шепот, за нула време ставам Баскервилското куче.)
А току-виж той каже: „Вече два часа бъбриш по телефона.“ Или: „Престани да четеш в леглото.“ Трябва някак незабелязано да проуча пречи ли му светлината.
Затова пък винаги ще сме заедно и няма да съм толкова самотна.
Но аз и сега не съм самотна. Чувствам се нормално! Отдавна подозирах, че всичките истории за горчивия живот на разни разплакани самотни жени са силно преувеличени. Не е важно имаш ли си мъж, важно е имаш ли си живот. Ето ме мен — сега ще сваря пелмените, вечерта ще се посмеем с Мура, после ще си побъбря по малко с мама, Женка, Ирка, Олга и Альона. После ще си почета новото криминале на Акунин… тоест „Изследване на историята“. Животът ми за днес е напълно подреден и го помрачава единствено непрестанното безпокойство дали Роман ще се обади да ми пожелае лека нощ.
ОКТОМВРИ
2 октомври, понеделник
В понеделник винаги започвам нов живот, затова реших твърдо още днес да кажа на Плешивия, че нямам никакво намерение да плащам сто долара за паркинг.
Прокрадвах се по двора към колата, като се оглеждах на всички страни. Улових неодобрителния поглед на Плешивия — той ме забеляза от прозореца и тутакси изскочи на двора.
Но не може да ме победи — сега ще пусна в ход целия си професионален психологически арсенал. Най-важно за продуктивното общуване е правилно да установиш контакт с другия. Много хора вече завършват общуването и даже са успели да се изпокарат, без да са влезли в контакт. Не като нас, психолозите.
Втренчено гледах Плешивия в очите и се усмихвах.
— Защо така сте ме зяпнали? — подозрително попита той.
Ама че глупак, изобщо не схваща, че влизам в контакт с него по всички правила на психологическата наука.
За добър контакт трябва да заемеш точно позата на събеседника, затова разкрачих широко крака, главата ми потъна в раменете, а ръката ми отиде зад гърба, сякаш държа пистолет.
— Ти какво, подиграваш ли се? Дразниш ме, а? — изръмжа Плешивия.
По принцип ние, психолозите, бързо улавяме неясната заплаха, идваща от събеседника, затова отстъпих към входа, без да преставам да се усмихвам и с преувеличена радост да махам с ръка.
Много скоро ще реша проблема с Плешивия веднъж завинаги.
…Макар че, ако човек не решава проблемите, те като че ли се решават от само себе си: или ще преразгледат това платено паркиране, или онова магаре ще пукне… не, нека си живее, помислих го само в смисъл, че ще ме забрави.
Точно в дванайсет часа, когато гръмна оръдието на Петропавловка и аз както обикновено се изплаших, че неочаквано започва война, всички колеги прекъснаха лекциите си, повикани спешно на извънредно заседание на катедрата. Завеждащата дойде бяла като платно, а по-възрастните преподаватели седяха уплашени, че са решили да ги уволнят.