Познаваме се от сто години и сме много близки, затова Пьотър Иванич реши да разкаже на мама как ще продължи Иркиният живот, ако нещо се случи с него. Той е на четирийсет години, не е болен и не е в криминалния бизнес, просто е с три години по-голям от Ирка и смята, че тя ще го надживее точно с тези три години.
Пьотьр Иванич убеждаваше мен, мама и Мура, че човек трябва да влага пари в банка и в недвижими имоти, и „ако нещо стане“, Ирка ще може да го наследи, да се справи, да се огледа и така нататък. Мама седеше цялата почервеняла и ме гледаше с израза „ти живееш неправилно“ и „трябва да мислиш повече за бъдещето“. Загриза ме малкото неприятно червеиче, което се появява винаги, когато ми се стори, че другите имат всичко, а аз съм на ръба на живота. Къде впрочем е банковата ми сметка? Тоест аз нямам сметка, но ако си намеря паспорта, бих могла да си открия и да внасям в нея цялата си заплата.
Макар че… В световната литература има толкова примери, когато огромни състояния са се изпарявали за един миг, пък и от собствен опит знам, че със спестяванията не всичко е толкова просто… Веднъж имах хубава синя дебитна карта. Преведох в нея пари и си представих как навсякъде се разплащам с картата си — небрежно и с леко отегчение, с вид на човек, отдавна свикнал с банковите операции. С тази карта двете с Мура заминахме при Женка в Германия, но едва като пъхнах чудната си карта в банкомата, си спомних, че това парче пластмаса не е достатъчно, за да се посипят пари — необходим е и код. А точно кода бях забравила — мислех, че ще го запомня, и не го записах, но го забравих — с всеки може да се случи. И така ние с Мура се оказахме в чужбина без копейка, но затова пък с карта. Сега няма да си спомням всичките унижения, през които трябваше да минем, докато искахме пари отначало от питерската банка по телефона (банката реши, че съм луда просякиня, научила номера им отнякъде), а след това и от съседите на Женка.
Но най-неприятното беше в Питер, когато ми се наложи да обяснявам в банката, че едновременно съм забравила кода и съм загубила самата карта, а и паспортът ми се е дянал някъде…
Дълго, много дълго не можех да си получа парите обратно, а отгоре на всичко мениджърът на банката, отговаряш за клиентите, ми препоръча да проверя за сметка на банката дали съм вменяема…
…Тъй че по-добре изобщо да не мисля за бъдещето в смисъл на финансови вложения, защото далеч не винаги човек може да си ги получи толкова лесно.
Много по-важно е да мисля за бъдещето на децата си и взех решение да започна да мисля за Муриното бъдеще още отсега.
— Хайде да обсъдим съдбата на Мура — предложих аз. — Къде да следва, след като няма влечение към нищо, освен към лъжите, че всички имат двойки и на този фон личната й двойка изглежда почти като тройка?
— Мура има да учи поне още година, защо се сети сега? — учуди се Ирка.
— А кога?! — възразих аз и започнахме да обсъждаме съдбата на Мура.
— Накъде те влече, Мурочка? — попита я мама.
— Влече ме към „Бенетон“, към „Манго“ и към „Мекс“ — отговори честно Мура.
— Излишно е да обсъждаме — махна с ръка мама. — Нашата Мурочка ще постъпи във филологическия факултет.
Наистина това е най-простото решение. Че къде другаде може да постъпи момиче от интелигентно семейство?
По мое време (звучи ужасно, като че ли съм на двеста-двеста и двайсет години) такива лишени от всякакви заложби момичета постъпваха в техническите вузове, като коне с капаци. Даваха момиче без диплома, а в замяна получаваха момиче с диплома. И при това тези девойчета дори не се учеха лошо. Всеки човек със средни възможности може да учи навсякъде, и в металургичния, и в театралния. После, разбира се, могат да възникнат проблеми.
Сега например от тези момичета се оформи цяло поколение четирийсетгодишни лелки без свое място в живота… Да, филология. При това Мурка учи в най-престижната хуманитарна гимназия в града. Там са учили децата на всички, всички-всички — на Собчак и Гребеншчиков, на дипломати, артисти и т.н. И нашата Мура също получава там задълбочени знания по всички предмети.
— Разбира се, че филология. Хайде да проверим заедно знанията й — предложи мама. — Мурочка, кой е написал „Буря“?
— Не помня.
Мама нервно почеса зад ухото Лев Евгенич (обикновено те са в хладни отношения, защото мама не обича крадците) и притеснено се огледа, макар че освен нас с Ирка и Пьотър Иванич нямаше никого.
— А „Вишнева градина“, кой е написал „Вишнева градина“, Мурочка?
— Грибоедов — отговори Мура, но като видя израженията ни, моментално даде заден ход: — Не беше ли на Грибоедов? А на кого?