Спомних си откъде знам името: „Живели някога трима японци… Ожени се Як за Ципа, Як Цидрак за Ципа Дрипа…“
Списък на задачите за утре
1. Да се обадя на Денис и да го убедя, че Мура ще става посланик, а за това са нужни по-големи инвестиции, преди всичко за частни уроци…
2. Да не забравя да си сложа бельото в цвят бордо, утре ще се срещам с Роман, ура-ура-ура!
9 октомври, понеделник
Сутринта.
Закъснявах за лекции, облякох се надве-натри, набързо разделих Лев Евгенич и Сава Игнатич (сбиха се на Муриното легло заради недояденото топено сирене), поколебах се дали да не се включа в борбата за парчето, не успях да закуся.
Епилирането и педикюрът не влязоха в работа, защото Роман не намери място, където да мога да ги демонстрирам.
Никога не можеш да отгатнеш ще стане ли НЕЩО или няма, само че е жалко, че не можеш да запазиш за следващия път вече направените процедури. А да се поддържаш непрекъснато в приличен вид е тежко усилие без сън и покой: тъкмо си направила педикюра и се почувстваш свободна и вече дошло ред да се боядисваш и така нататък.
Виж, ако мъжете трябваше:
1. Постоянно да си махат космите по ръцете и краката, че и в областта на бикините.
2. Да се хвърлят с пинсети към всяко случайно косъмче на лицето.
3. И между другото да си скубят веждите — и да ги плаши дори мисълта, че могат да се появят на обществено място с мустаци.
Е, хайде, много й здраве на напразно направената епилация, дори е по-добре, че Роман иска просто да ме види, а не само секс! И без това той може да направи от всяка среща празник! Подари ми цветя — огромен жълт букет.
Не обичам цялата тази целофанена пищност около цветята. И цветята не ги обичам. Струва ми се, че има нещо безнравствено в нежните им срязани главички, сякаш са момиченца със запретнати полички и дантелени гащички. Но няма да му го казвам, за да не ме помисли за неблагодарница.
— Обичаш ли суши? — попита ме Роман, отвърнах, че обичам.
Всъщност обичам италианска храна — спагети, все едно какви, пица, все едно с какво, най-добре с шунка, и мазни десерти — тирамису или пинакота… обичам и сладолед, за предпочитане със сладко. И американската кухня е добра — хамбургер или стек с пържени картофки. Може и морски дарове, само че поне да са скариди, защото разните там миди и всякакви подобни миришат като есенно блато. Но сега се предполага, че всеки напредничав и модерен човек обича суши, и ми стана неудобно да се покажа пред Роман като примитивна лакомница, която си мечтае да се натъпче с макаронени изделия, затова отидохме в суши бара на „Невски“ до Аничковия мост.
Не знам какво ми стана в този суши бар, на мен, кандидата на психологическите науки, майката на Мура и грижовната стопанка на Лев Евгенич и Сава Игнатич, преподавателката, която си стои преспокойно пред стотици студенти и т.н., но кой знае защо загубих ума и дума.
Не можах да си поръчам нищо, обхождах с поглед менюто и мънках глупости. С Денис не сме ходили в суши барове, защото по негово време още не бяха толкова много като сега. А след Денис почти всичките ми ресторантски експерименти бяха с Женка, а с нея, първо, винаги пестим, защото за всеки е ясно, че новата двайсет и пета блуза е за предпочитане пред един глупав обяд в ресторант, и, второ, тя също предпочита пици и мазни десерти.
Като човек, въоръжен до зъби с психологически знания, добре знам, че ако не си сигурен в себе си, е най-добре да не се притесняваш и честно да кажеш: „Това не го мога, помогни ми.“ Обикновено съм доста самоуверена, но този път не знам защо се уплаших да не реши Роман, че съм безпросветна глупачка, и просто посочих с пръст една картинка в менюто с надеждата, че няма да се окаже огромна порция за хипопотам…
А когато ми донесоха огромната порция за хипопотам, си помислих — сега вече Роман със сигурност ще реши, че съм или чревоугодничка, или използвачка.
Отначало се опитах да ям с пръчици, но те отхвръкнаха към тавана, като че съм виртуозен жонгльор, само дето не успях да ги хвана. А Роман се справяше с пръчиците си така, като че е отгледан в японска детска градина.
— Искаш ли уасаби? — попита ме Роман.
— Разбира се. Много обичам уасаби — отвърнах с уверения тон на човек, който не излиза от суши барове, видях какво прави Роман и също си взех някаква зелена паста от малка купичка.
И моментално очите ми плувнаха и ми потекоха сълзи.
— Много е вкусно — изписках, щом си поех дъх от това уасаби за диваци от племето на огнеядните.
Вътрешностите ми горяха така, че не се справих и с обикновената вилица и първо изпръсках белия пуловер на роман със соев сос, а после изтървах на полата си парче сурова риба (но той не забеляза, защото с небрежен жест под масата запратих парчето към панталона му).