Бавно се движех по „Невски“ в любимата ми безопасна лента най-вдясно и без да губя време, много сериозно работех над сюжета на бъдещото си произведение.
Всеки знае, че най-много се харчат криминалетата, затова ключовата фраза щеше да звучи така: „Вера гледаше небето и не обърна внимание, че съвсем наблизо стана двойно убийство.“
Освен това сега са на мода мистичните трилъри, в такъв случай трябва да започна така: „Вера гледаше небето и не забеляза как иззад дървото се появи таласъм.“ (Таласъмът може да е с пагони или някакъв друг.)
Дали пък да не бъде обикновена правдива история на съвременна тема? „Вера гледаше небето, а в това време покрай нея мина един свободен олигарх и я докосна с надеждния си гръб.“ Да, не е зле… Вече се чувствам писател! Интересно какъв ли ще е хонорарът ми! Ще направя ремонт, ще заминем с Мура за Лондон или по-добре за островите… а на мама ще й купя визонено палто, на Сава и Лев Евгенич — гумено петле.
Само че писателят трябва да познава героите си, а аз не знам абсолютно нищо за олигарсите! Реших, че всички олигарси са имали тежко детство, опирали са сополиви нослета във витрините и всичко им се е искало, искало, искало! Нека моят личен олигарх да е от пришълците от провинцията. Но как ли е станал олигарх?
Нищо, ще нахвърлям конспект, например: „Бедност. Мрамор, диаманти, нефтени кладенци. Олигарх.“
(Почти като Блок: „Нощ. Улица. Фенер. Аптека.“)
Докато работех над сюжета, някакъв побъркан катаджия тичаше пред колата ми по „Невски“ и размахваше някаква палка. Минах покрай него съвсем бавно и не щеш ли избих палката от ръцете му. Оказа се, че той бил тичал след мен и махал пак на мен.
— Разбирате ли, аз съм писател… обясних ви — оправдах се аз. — И нали знаете как става, замислих се за свои си литературни работи, а вие сега…
Катаджията се оказа мил и влюбен в литературата, не ми взе нито книжката, нито ме глоби и кой знае защо изтърси, че на лудите не им е мястото по пътищата. Защо ли?
Когато вкъщи си свалях панталона, от него изпадна черна топка. Помислих, че е нещо страшно и тайнствено, но се оказа чорапогащникът ми, който се беше затаил в панталона ми от вчера. Как ли съм могла сутринта да си обуя панталона заедно със смачкания на топка чорапогащник и да изкарам така цял ден?!
Добре, че днес не успяхме да се срещнем ТАКА! Представям си как би се учудил Роман, ако беше започнал да ме съблича и беше открил допълнителни части от облеклото за запас! Съдбата винаги си знае работата.
10 октомври, вторник
С Альона се уговорихме да се срещнем на ъгъла на „Невски“ и „Маяковска“ за едно кръгче по магазините (така и не успях да се отбия в „Манго“, бях затрупана с литературна работа).
…Роман не се обади, но не го преживях драматично — аз, дявол да го вземе, също си имам собствен живот до гуша, примерно утре ще ходя на гости — на нова къща у Альона. И няма да е обикновено, а много разкошно гости, така че моментално ще си купя истинска вечерна рокля от сезонната разпродажба в „Манго“.
В „Манго“ си загубих ума, носех се сред детските дрехи като тлъст стар хипопотам. Ох-ох-ох! Най-малкият възможен номер за мен е 46-и…
В този магазин продавачките са под всяка критика. Една ми донесе панталон и каза, че това е най-големият номер, просто огромен. Но и в този най-голям, просто огромен размер не можах да се напъхам.
Ситуацията е трагична. Изглежда, Роман беше прав — всички тези чудесни скъсени панталонки и ризчици просто не са за моята възраст…
След като изпробвах целия магазин, разбрах едно: няма тоалет за възрастта ми…
Човек никъде не изглежда толкова ужасно, колкото в пробната — много, прекалено много синкави тлъстини. Целулитът е повсеместен: по краката, по бедрата, кажи-речи и по ушите. Такъв човек въобще няма право да мечтае за дрехи. Защо са му дрехи, след като е такова чудовище?
Ако аз бях собственичка на магазин, бих поставила в пробните криви огледала, в които всички да изглеждат по-слаби, отколкото са. И тогава цялата ми стока би попаднала за нула време в лапите на разни тлъсти лелки, а аз щях да имам нечувана печалба! Но уви, не съм собственичка на магазин, а само писател…
Купих на Мурка две пуловерчета и панталон, а за мен всичко се оказа прекалено малко, при това в каре, в райе и с финтифлюшки. Альона казва, че с такива дрехи съм само за детските ясли.
Приятелката ми твърди, че самата ми концепция за дрехите е погрешна, че се обличам, като че съм дванайсетгодишна. Може би е права и трябва да си купя дълга черна пола, черно сако и бяло дантелено жабо.
Но дрехите за възрастни са скъпи, а още Коко Шанел е казвала: „Много скъпите дрехи състаряват.“ Дали пък не беше: „Скъпите дрехи състаряват МНОГО“?