Альона обяви, че храната днес ще е испанска, защото цялата вечер е испанска, тъй като те с Никита току-що са се върнали от Испания, а Испания е хубава страна и те са си харесали там доста евтина къща. И в този момент НЕЩО в мен се размърда.
Поразстроих се, като усетих, че това НЕЩО е червейчето на завистта, и го попитах наистина ли завижда. А то отвърна, че също иска къща в Испания (море, слънце, вино…).
Все пак съм психолог и това е много удобно — винаги мога да си окажа бърза псих. помощ и подкрепа. Така… Харесва ми чантичката на Альона от „Гучи“, и новите вазички също, особено тази, с украсата от преплетени листа… спалнята на Альона също ми харесва, толкова пищна, лакирана, е, може да е малко прекалено натруфена, но спалнята трябва да е малко пошла, с розова дантелена кувертюра и нощна шапчица под възглавницата…
Само че за нищо на света не бих искала като допълнение дебелия и капризен Никита, който, щом нещо не му е по вкуса, крещи и ругае Альона.
След като си дадох спешна псих. помощ, извиках Олга в кухнята да пушим и й казах, като я притиснах между бара и хладилника:
— Завиждаме на Альона и от научна гледна точка сме абсолютно прави.
— Аз да завиждам! — възмути се Олга.
— Защото завистта е да сравняваш себе си с околните, а човешкият ум, особено ако е много развит като моя и твоя, извършва тази операция непрекъснато. Но… кажи си честно би ли искала някой сега да вземе от Альона чантата й „Гучи“ и кралските скариди?
— Не, в никакъв случай! — развълнува се Олга. — Нека се радва! Тя е изкарала цялото си детство в една стая с брат си, а и Никита е постигнал всичко сам, никому нищо лошо не е направил, нека се гордее със своето дърво! А ти да не предлагаш да й вземем скаридите?
— Какво ти става, да не си откачила? — отвърнах с облекчение и се зарадвах — ние с Олга изобщо не сме злобни чудовища, ура-ура!
Както винаги си мечтаех за нещо сладичко, затова надникнах във фурната и се провикнах към хола:
— Ей, Альона, какво правиш за десерт — това целувки със сметана ли са?
— Не, това са алпухарски соплильос. Пак от белтъци, захар и бадеми — извика в отговор Альона.
Върнахме се в хола, напълно примирени с богатството й.
Да не забравя да разкажа на Женка, че основното ястие се наричаше паеля-марискада. Альона сервира паелята си по всички правила, в голям плосък тиган (специален тиган-паелера). Ориз, отгоре скариди, миди, калмари, още нещо зелено. Отделно беше пекла кокошка, пак със зехтин, отделно лук, чесън и магданоз, отново със зехтин. Добавяше домати, грах и скариди и ги смесваше с продуктите от първия тиган. Освен това беше задушила калмарите и мидите и беше прибавила ориз. Оризът също беше задушен отделно, с червен пипер и шафран. В Испания ние с Женка много пъти си бяхме поръчвали паеля с надеждата, че този път няма да е толкова гадна, но тя винаги си беше отвратителна, а марискадата на Альона беше много вкусна.
Гостите бяха три двойки плюс две момичета без кавалери на вид между двайсет и пет и четиридесет. Всичките ги виждах за първи път.
Един дебел чичко (по-дебел от Никита) разказваше за пътешествието си из Франция.
— Пристигнахме във Версай и решихме, че щом е Версай, трябва да се повозим с лодка из езерото. А то цялото езеро в лилии. Че като запрепускахме из тоя Версай! Пред очите ми все онези лилии се мержелееха!
Странно, изобщо не помня лилиите в езерото на Версай! Сигурно с Женка сме гледали други неща, например статуята на Луи Четиринайсети.
Крадешком оглеждах самотната блондинка. Току-що вдигнахме тост за новата й кола, бял мерцедес. Сигурно блондинката е високопоставен мениджър, защото през цялото време използваше английски думи. Много ми се искаше да я опозная по-добре, понеже за мен тя е съвсем нов, непознат тип жена — такава една лъскава, докарана, екзалтирана, като излязла от списанието „Топмениджър“. Но тя гледаше толкова строго и студено, че беше рисковано да я доближиш. Не знам защо й липсваше един страничен зъб, истинска загадка — защо? Сигурно няма време да отиде на зъболекар.
Блондинката каза, че след малко, веднага след като изяде паелята-марискада, заминава с белия си мерцедес на парти в Хелзинки. А до Хелзинки са четири часа с кола… Това се казва жена! Дори без да е опитала алпухарските соплильос!
По-добре да се заприказвам с втората жена, Стела, тя ми се видя по-обикновена.
Стела подробно ми разказа за хотела, който строи на Василевския остров, а аз предано я гледах в очите и кимах с глава.