— Ще ни изселват — убедено измърмори Петуня. — И теб ще те изселят. Бандити май са се нанесли. Нови руснаци. И къде ще си хвърляме сега боклука? Може би направо във фонтана на новите руснаци?
Махнах с ръка към съседния двор и Петуня се заклати натам с кофата си. Приятно е да дишаш чист въздух, а не вонята на Петуня.
Още отдалеч се усмихнах на колата си с размери на малък автобус и изпитах радост, че Денис е такъв забраван. На вид неговият-мой ландроувър е истински джип, не по-лош от хорските. Дори си има страшна метална броня, напомняща оголени зъби на вампир. Всъщност „лендровърът“ ми е на около двеста години, възкръснал за нов живот в ръцете на руските майстори емигранти в нелегален гараж в Германия, а на мен просто ми излезе късметът, защото:
1. Денис докара този взел-дал ветеран в Питер.
2. В началото се опита да го продаде за девет хиляди долара, постепенно свали цената до три хиляди, а след туй взе, че се ядоса, и пак я вдигна на дванайсет хиляди.
3. Така и не успя да продаде ветерана и преди три години временно го забрави при мен завинаги.
Сега, когато Денис забогатя и му порасна работата, съвсем пък не му е до зъбатия ветеран, затова ландроувърът си остана при мен. Той все още си е много хубав, макар че вратата до шофьора понякога пада, а скоростният лост е прикрепен за седалката ми с изолирбанд. Но другите шофьори не знаят, че това е джип менте и докато ми дават път, ме обиждат с квалификацията „нова рускиня на танк“.
Предницата на колата ми опираше в някакво колче с верига. Ама че хора, с нищо не се съобразяват. Фонтанчето — добре, но колчето за какво е? Само да ми пречи да си паркирам колата.
Кой ми чука по стъклото? Изобщо не мога да се разсейвам, докато паля ветерана. Той си е чешит: ако иска — ще тръгне, ако не иска — няма, отначало трябва да му пошепна на уше. И сега тъкмо му се подмазвах: „Писи-писи, как си ми днес, добре ли си?…“
И в този момент някой тропа по стъклото, някак дразнещо тропа, с един сгънат пръст.
— Оставили сте си колата на моето място!
Невисок плешив човек със спортни панталони и джинсова риза, препасан с кожен колан, а на него висят кожени калъфи — чантичка, мобилен телефон и разни други неща. Нещо като портупей. Да не е военен? Или от запаса. Да не би пък Петуня да е прав — започва се. А ние кротичко си живеехме в занемареното си дворче и в овехтялата си компания. Но пък кооперацията ни се намира на „Владимирския булевард“, кажи-речи на „Невски“… Дори доста дълго оцеляхме без — как по-добре да го кажа? Без нови руснаци?
Не го обичам тоя израз „новите руснаци“… В него има нещо обидно, сякаш всички останали са непотребни вехтории. И все казвам на студентите, че понятието „нов руснак“ в началото е било позитивно, а не негативно, и съвсем не е означавало отблъскващ герой от вицовете, а нов за Русия човешки тип, който много работи и мечтае за достойно настояще и бъдеще за страната и собствените си деца. А всички онези вицове за надбягвания с мерцедеси в малинови сака и златни ланци се появиха доста по-късно, когато обществото показа абсолютна неподготвеност за демократичните промени… Ох, по дяволите, онзи пак ми тропа!
— Това е моето място! — нервно ми подвикна Плешивия.
Едвам се овладях и казах:
— Извинете ни, моля, но ние винаги си седим тука… с колата. Вече от доста години, по-точно от две. Какво става?
— Вчера се пренесох. Купих апартамента през лятото, ремонтирах го. Заедно с двора. — Плешивия гордо махна с ръка към фонтанчето. — И сега тук ще има платен паркинг.
— За колко? — попитах обречено с надеждата, че няма да е за повече от петстотин рубли на месец (ами ако е за седемстотин?).
— Двеста долара на месец. А за вас може и сто.
— И защо за всички да е двеста, а за мен сто? — засегнах се аз.
— Огледах колата ви… сега като тръгнете, гледайте да не се разпадне!…
Обикновено хората си мислят — охо-о-о, джип, значи е от новите рускини! А Плешивия с портупея веднага се е ориентирал!
Впрочем да се оглежда с такова презрение чуждата, моята и на Денис, собственост е просто неприлично. Да не би да не е виждал джип инвалид! И чак тогава проумях за какво всъщност става дума. Сто долара! На месец! За едно паркиране!
Имам забавени реакции за всякакъв род неприятности. Компетентите хора знаят, че това се среща често — съзнанието изключва, за да не възприеме онова, което не му харесва. Реших, че трябва да си отстоявам интересите! Само да се отпусна, да прехвърля наум всички възможни отговори, да избера най-добрия, да претегля последствията и спокойно и премерено да запозная събеседника с възгледите си за стодоларовото паркиране.