— Е, хайде, довиждане, имам лекции — промърморих, запалих припряно и се измъкнах от двора.
Не разбрах защо всички бибибкат с клаксони. Оказа се, че бибибкат на мен, просто не прецених добре и взех тромаво завоя, като моментално станах център на кълбо от коли, никоя от тези зад мен не можеше да продължи, нито пък от предните, а и тези отстрани…
От една черна волга изскочи шофьорът и ми се разкрещя кански. Защо ли е толкова нервен от сутринта?
— Трябва да караш „Ока“, а не танк! — викаше той. — Завърти надясно, сега наляво… — дадох си вид, че старателно въртя кормилото насам-натам. Наложи се той да седне зад волана — моя, а не неговия.
И тогава от черната волга излезе съпругата на добрия шофьор, на вид около четирийсетте, към деветдесет кила, кисела физиономия. Нямаше тикове, не си гризеше ноктите, не й трепереха ръцете, лявото й око не потрепваше, но мен, с моя опит, не можеш ме измами: беше стандартен случай на клиент с наднормено тегло. Делят се на две категории:
1. Дебеланка, доволна от себе си.
2. Дебелана, недоволна от себе си.
Задачата на психолога (моята) е да приведа Дебеланата в състоянието на Дебеланката.
Реших, че на доброто трябва да се отвръща с добро, и докато мъжът й ме измъква от задръстването, в отговор на любезността му ще й помогна (бързичко ще я науча да пази душевните си сили и да живее в съгласие с теглото си, etc).
— Става ли ви тъжно понякога? — попитах я меко и без да й дам възможност да ми отговори, тутакси й зададох следващия въпрос:
— Чувствате ли напрежение в областта на шията?
Дебеланата кимна.
— Аз съм психолог — казах с оня специфичен тон, с който съобщават: „Аз съм лекар“. — Имате пет минути, разказвайте.
Дебеланата се огледа и започна да разказва, без да понижава глас, тъй като и без това почти нищо не се чуваше от виковете, ругатните и клаксоните наоколо.
— Много съм заета, докато мъжът ми, подполковникът, е на работа, чета любовни романи, буквално поглъщам по един роман на ден…
Толкова интересен е животът, на толкова изненади можеш да се натъкнеш! Вече бях готова с препоръките как да се примири с килограмите, но Дебеланата се оказа от съвсем нова, неизвестна за мен категория клиент с наднормено тегло — вълнуваше я нещо съвсем друго!… Беше прекалила с любовните романи и очакваше от своя подполковник нежни чувства. Искаше всякакви там обяснения, да й диша нежно в ушенцето, и това след работния подполковнишки ден! Как да постъпя? За решаването на проблем като нейния може и цял живот да не стигне, а какво остава ей така, насред улицата…
— Ще ми предпишете ли хапчета? — попита ме подполковничката.
— Хапчета ли?… — и в този момент добрият подполковник любезно ми викна да сядам зад волана и да изчезвам оттук, докато не ме е убил. — Засега не се налага, по-добре… изяждайте, преди мъжът ви да се върне от работа, по едно парченце шоколад и ще се заредите с любвеобилност и за себе си, и за подполковника, за да съхраните хармонията в съпружеските отношения… Довиждане, всичко хубаво!…
(Всеки знае, че шоколадът повишава количеството на ендорфина в мозъка, а ендорфинът е наркотикът на радостта и нежността, тъй че не й казах нищо лошо.)
— Колко парчета, две ли — извика ми подполковничката, като се подаде от прозореца на колата, — две или три?
Лекцията ми (първи курс, аудитория 226) трябваше да започне преди пет минути и аз тичах по коридора на университета, тоест много исках да се затичам, но ми се наложи да си проправям път между студентите като в метрото в час пик.
В нашия университет по-рано е бил дворецът на Салтикови, тоест обратното, университетът ни се намира в бившия дворец. Тези дворцови коридори са подходящи за плетене на интриги, но за няколкото хиляди студенти и мен са все едно ноздра на комар за слон. Затова пък на тукашните балове е присъствал Николай, винаги забравям кой точно, и Пушкин се е скарал с Дантес…
…Уф-ф-ф, най-сетне! Аудитория 226, в нея четох лекции през цялата минала година.
— Здравейте, ето ви пак! — каза момичето с кръглите очилца от първата банка.
Студентите тропаха с крака и викаха; „Ура! Психология! Да живее психологията!“ Бях приятно изненадана, поклоних се на всички страни. Така е то — страната познава героите си. Още не съм се срещала с тях, но вече се е разчуло как се казвам и колко са интересни лекциите ми! Хо-хо!
— Е, да започваме. Виждам, че вече знаете, че през целия първи курс ще ви предавам психология, знаете дори как се казвам…