— Ние сме втори курс… Вие ни предавахте миналата година — каза момичето отличничка-кръгли очилца. — Явно сте объркали аудиторията…
Напуснах 226 аудитория попрегърбена и неловко им махнах с ръка като осветител, който прибързано е излязъл на сцената.
Подире ми се развикаха:
— Не ни напускайте! Искаме психология! Обичаме ви!
Приятно е, когато те посрещат така! Тоест изпращат. А как се измъчих миналата година! Те си шепнеха, шумоляха с хартийки, дъвчеха бонбони, звъняха по мобилните си телефони и всеки нещо си мърмореше под носа. Но платеното образование е тънка работа. Ако изгоня всички, които мляскат и шумолят, може да си остана и съвсем без студенти.
Най-после открих нужната ми 302-ра аудитория. Ох, колко е красиво! Синя зала с позлата, изглед към Нева. Тук е била нечия спалня, май че на Доли — внучката на Кутузов.
Казах всичко, което трябва да се каже на първи курс, поздравих и изобщо. Най-важното е да не забравя да се договоря с тях за мобилните телефони, иначе ще ми звънят непрекъснато на различни гласове. (А аз самата не бях си изключила джиесема. Само това остава! Току-виж се обади Роман!)
Ето на — из цялата аудитория се разнесе нечий „Турски марш“.
— Вече сте студенти в университет, големи хора. И на вас, като на всеки зрял човек, може да ви се случи да имате спешна работа, в сравнение с която нашите лекции… (за секунда се замислих. Какво са нашите лекции? — Пълна глупост? Не-е-е, лекциите ни не са само семки занимавки), нашите лекции могат да не са толкова важни за вас. Затова изключете звука и ако се случи нещо много, много спешно и усетите, че цялото ви тяло трепери — моля, без да привличате вниманието, тихичко излезте от аудиторията.
(Точно сега самата аз мечтая да се измъкна тихичко от аудиторията, без да привличам вниманието — много ми се ходи до тоалетната. Не трябваше да пия кафе сутринта, кафето винаги ми действа като диуретично хапче.) Търпях и се правех, че просто обичам да се разхождам безспир напред-назад из залата…
Пет минути по-късно в аудиторията нахлу двойка — момче и момиче. Махат на някого, кимат и се усмихват, като че ли са позакъснели дългоочаквани гости. А когато най-после след изобилни усмивки се насочиха към местата си, забелязах, че момчето има — о, Господи! — голо дупе! Отзад на дънките имаше огромни дупки, виждаха се загорелите крака, червените гащета и малко от белия му задник! А момичето пък нямаше пола! Или пък беше толкова миниатюрна, че не можах да я видя. У мен веднага се събуди строгият и завистлив към чуждите дълги крака преподавател и аз казах:
— Хората общуват помежду си не само с помощта на думите, жестовете и мимиката, но и с езика на дрехите. Помислете, какво казваме за себе си с дрехите си?
Аудиторията се оживи. Развикаха се — какво, какво? Реших да не продължавам, стана ми жал за тази двойка глупаци — сега целият курс ще си прави майтап с тях.
Лекцията свърши и вече си мечтаех да си запаля цигара, но местните отличнички-кръгли очилца от първия чин се вълнуваха — какво все пак казва за себе си девойчето „без пола“? Момичетата изглеждаха свестни, питаха не от злоба, а от интерес — искат всичко да знаят.
— Ако чрез дрехите си жената подчертава прекалено сексуалността си, вероятно има проблем в тази сфера или страда от комплекс за непълноценност. Защо ще привличаш вниманието, да кажем, към дупето си? Нали то е нещо, което има всеки.
И все пак работата ми е най-хубавата на света! Никой не може да влезе в аудиторията и да каже — не преподавате ПРАВИЛНО психологията. Или — нямате право да казвате пред студентите думата „дупе“. Или — изпратете факса и донесете кафе в кабинета, само че по-живо.
Засега Роман не се е обадил. Нищо, ще се обади довечера. Имахме такова красиво лято, не просто юни-юли-август… Лятото е цял малък живот, особено при нашия климат.
Вечерта си оставих колата на обичайното място. Какво да кажа на Плешивия, какво? Може би трябва да измърморя жално:
— Знаете ли, аз съм самотна жена с дете и заплатата ми на преподавател е едва сто и петдесет долара…
Или не, по-добре да го полея със студен душ от презрение:
— Живея в тази кооперация цял живот и не възнамерявам да обсъждам с вас паркирането…
Или май е по-добре веднага да го поставя на мястото му:
— Този двор не ви е бащиния, драги…
…Забелязах Плешивия, но не успях да избягам.
— О, привет, как е?… — се усмихнах глупаво, прилежно му помахах като бебе, което тъкмо са научили да прави „довиждане“, и се престорих, че много бързам. По-късно ще му кажа всичко.