Посрещнаха ги едва петдесетина испанци с ризници и каски, подредени на средната палуба като за парад, със спокойно насочени мускети, командувани от един офицер с лице на граблива птица.
Офицерът издаде някаква заповед и залп от мускетите спря за миг нападението. После пиратската шайка заля като всепоглъщаща вълна испанците и корабът „Санта Барбара“ беше превзет.
Може би по това време в океана нямаше по-жесток и безмилостен човек от Истърлинг; и тези, които плаваха с него, бяха възприели, както обикновено става, жестокото поведение на своя капитан. Те избиваха варварски испанските войници, като хвърляха телата им през борда, и също така жестоко се разправяха с артилеристите на долната палуба, въпреки че нещастниците се предаваха с готовност и с напразната надежда, че ще пощадят живота им.
Десет минути след нахлуването на „Санта Барбара“ върху кораба бяха останали живи от екипажа му само капитанът дон Илдефонсо де Пайва, когото Истърлинг зашемети с дръжката на пистолета си, навигаторът и четирима матроси, които в момента на абордажа се намираха по мачтите. Тези шестима Истърлинг поне временно остави живи, защото сметна, че могат да бъдат от полза.
Докато пиратите се занимаваха около вантите12 с най-неотложната задача да разделят двата кораба и с най-належащите поправки, пиратският капитан се зае да изследва плячката си, като започна с личността на дон Илдефонсо.
Испанецът, болнав и пребледнял, с буца на веждите си, където го беше ударила дръжката на пистолета, седеше на един сандък в приятната обширна кабина с вързани ръце, но се опитваше въпреки това да запази високомерното поведение, подходящо за кастилски благородник в присъствието на безочлив морски разбойник. Така продължи, докато Истърлинг, наведен над него, гневно го заплаши, че ще развърже езика му чрез безизкусното убеждение на мъченията. Тогава дон Илдефонсо разбра безполезността на всяка съпротива и започна кратко да отговаря на въпросите на пирата. От тези отговори и от последвалите разследвания Истърлинг разбра, че плячката надхвърля всичките му очаквания.
В ръцете му — които напоследък нямаха никакво щастие — беше попаднала една от тези плячки, за които е мечтал всеки морски разбойник още от времето на Френсис Дрейк. „Санта Барбара“ пренасяше съкровища от Порто Бело и беше натоварен със сребро и злато, донесени през провлака от Панама. Беше отплавал, придружен от три големи бойни кораба, с намерението да се отбие в Санто Доминго, за да се снабди с провизии, преди да се отправи към Испания. Но по време на бурята, помела Карибско море, той се откъснал от придружаващите го кораби, главната му мачта била повредена и ураганът го изтласкал през протока Мона. Отправил се към Санто Доминго с надеждата да се присъедини там към придружаващите го кораби или пък да дочака друга флотилия, отправяща се към Испания.
Когато блесналите му очи видяха слитъците, Истърлинг изчисли съкровището на около двеста или триста хиляди реала. Това беше плячка, която не се пада два пъти в кариерата на всеки пират, и означаваше богатство за него и за хората му.
Притежанието на богатството обаче винаги е свързано с опасения и най-належащата грижа на Истърлинг в момента беше да откара колкото е възможно по-бързо плячката си на сигурно място в Тортуга.
Той зае около четиридесет души от „Бонавантюр“ за екипаж на заловения испански кораб и сам остана на борда му, защото не му даваше сърцето да се раздели със съкровището. След това повредите бяха поправени набързо, двата кораба обърнаха нос и започнаха пътуването си. Напредваха бавно, защото вятърът не беше много благоприятен, а „Санта Барбара“ се управляваше трудно, и беше вече минало пладне, когато отново се изравниха с нос Рафаел. Истърлинг се чувствуваше неспокоен толкова близо до Хаити и се канеше да заобиколи доста навътре в морето, когато от наблюдателната площадка на „Санта Барбара“ се разнесе вик, а след малко всички видяха ясно какво е забелязал наблюдателят.