От „Синко лягас“ се раздаде оръдеен изстрел и едно гюле профуча като предупреждение над носа на „Санта Барбара“. Това беше достатъчно Гънинг бутна встрани старши кормчията, хвана кормилото и го завъртя, за да постави кораба в дрейф, като пръв знак на подчинение. След това пиратите спуснаха лодка и пет-шест души влязоха в нея, за да я карат, а Гънинг почти под дулото на пистолета си принуди капитан Истърлинг да ги последва.
Подир малко, когато той се качи на „Синко лягас“, който лежеше в дрейф на един кабелт разстояние сред осветените от слънце води, в очите му се четеше грозна ненавист, а душата му бе обзета от ужас. Изправен и висок, в испанска ризница и шлем, презреният доктор беше застанал пред другите, за да го посрещне. Зад него стояха Хагторп и десетина от хората му. Блъд сякаш се усмихваше.
— Най-после, капитане, стоите там, където отдавна мечтаехте да застанете — върху палубата на „Синко лягас“.
В отговор на тази подигравка Истърлинг само изръмжа гневно. Големите му ръце неволно потръпваха, сякаш искаше с тях да хване за гушата подиграващия му се ирландец. Капитан Блъд продължи да говори:
— Лошо нещо е, капитане, да искаш да вземеш повече, отколкото можеш да задържаш. Няма да сте първият, който ще остане с празни ръце вследствие на това. Този ваш „Бонавантюр“ беше прекрасен бърз кораб. Трябваше да сте доволен. Жалко, че вече няма да плава, защото потъна или ще потъне напълно при прилива. — Той попита внезапно: — Колко души има с вас? — И трябваше да повтори въпроса, преди да му отговорят мрачно, че на борда на „Санта Барбара“ са останали четиридесет души.
— Колко лодки имате?
— Три с тази.
— Достатъчни са, за да поберат хората ви. Ако цените живота им, ще заповядате веднага да се качат в лодките, защото след петнадесет минути ще открия огън по кораба и ще го потопя. Ще сторя това, защото не мога да отделя хора за екипаж, нито да го оставя на вода, за да се върнете на него и да го използувате за нови злини.
Истърлинг се впусна в енергични протести, примесени с възражения за опасностите, които чакат него и хората му на остров Хаити. Блъд го прекъсна:
— Към вас се отнасят с милосърдие, каквото вероятно никога не сте проявявали към тези, които сте принуждавали да се предадат. Най-добре е да се възползувате от него. Ако слезете в Хаити и испанците ви пощадят, ще можете отново да се заемете с лов и търговия с месо и диви кози, които ви подхождат повече, отколкото занаятът на моряците. А сега се махайте!
Но Истърлинг не си тръгна веднага. Той застана с широко разкрачени мощни крака, като се поклащаше леко върху тях и свиваше и разпускаше ръцете си. Накрая взе решение.
— Оставете ни кораба и когато се върна в Тортуга, ще ви платя петдесет хиляди реала. Това е по-добре от празното задоволство да ни оставите на произвола на съдбата.
— Махайте се! — му отвърна само Блъд с още по-решителен тон.
— Сто хиляди! — извика Истърлинг.
— А защо не един милион? — зачуди се Блъд. — Лесно се обещава и още по-лесно се нарушава обещанието. Ех, готов съм да повярвам на думите ви, капитан Истърлинг, също както съм готов да повярвам, че имате на разположение сума от сто хиляди реала.
Злите очи на Истърлинг се присвиха. Той стегна дебелите си устни под черната брада. Почти се усмихна. Щом нищо не можеше да се направи, без да се разкрие, нямаше да направи нищо. Нека Блъд потопи съкровището, което и без това бе вече загубено за Истърлинг. В тази мисъл се криеше някакво горчиво, отрицателно задоволство.
— Моля се отново да се срещнем, капитан Блъд — каза той с престорен мазен глас. — Тогава ще ви съобщя нещо, което ще ви накара да съжалявате за сегашната си постъпка.
— Ако отново се срещнем, не се съмнявам, че това ще бъде случай за многобройни съжаления. Довиждане, капитан Истърлинг. Не забравяйте, че имате само петнадесет минути.
Истърлинг направи презрителна гримаса и вдигна рамена, после се извърна внезапно и заслиза към полюшващата се лодка, която го чакаше долу.
Когато съобщи на пиратите, какво е наредил Блъд, те избухнаха толкова яростно, загдето ги лишаваха от всичко, че се чуваха чак на борда на „Синко лягас“, а капитан Блъд, който съвсем не подозираше истинската причина за тази врява, презрително се усмихваше под мустак.
Той наблюдаваше как спускат лодките и се изуми, когато видя да се изпразва палубата на „Санта Барбара“ от тая разгневена, шумна тълпа. Преди да напуснат кораба, пиратите се спуснаха в трюмовете, като всеки от тях искаше да вземе от съкровището колкото можеше да носи със себе си. Капитан Блъд загуби търпение.