Той сякаш гледаше на това гостоприемство като на свое право, а не като на услуга.
— А! — беше всичко, което си позволи да отговори дон Хайме. И с наведена на една страна глава и безсмислена усмивка на дебелите си устни под посивелите мустаци зачака посетителят да разясни подробностите на кралското послание.
Посетителят обаче не бързаше. Той огледа голямата хладна стая и красивата мебелировка от дялан дъб и орех, гоблените и картините, всички донесени от Стария свят, и запита с небрежния си маниер на човек, който се чувствува у дома си във всяка обстановка, дали може да седне. Негово превъзходителство побърза да му предложи стол с известна загуба на достойнство.
Спокойно, с лека усмивка, която не се хареса на дон Хайме, пратеникът седна и кръстоса крака.
— Ние сме — съобщи той — в известен смисъл роднини, дон Хайме.
Дон Хайме го зяпна.
— Не знаех за тази чест.
— Затова си правя труд да ви уведомя. Вашият брак, сър, е установил тази връзка. Аз съм далечен роднина на доня Ернанда.
— О! Жена ми! — Тонът на негово превъзходителство по някакъв неуловим начин намекваше за презрение към тази съпруга и нейните роднини. — Направи ми впечатление името ви — Кейрос. — Това обясняваше доста твърдия и отворен акцент на безупречния в друго отношение кастилски на дон Педро. — В такъв случай вие сте португалец като доня Ернанда? — И отново тонът му намекваше за презрение към португалците и по-специално към португалците на служба при краля на Испания, от когото Португалия бе добила независимостта си преди около половин век.
— Половин португалец, разбира се. Моето семейство…
— Да, да — прекъсна го раздразнителният дон Хайме. — Но какво е посланието от негово величество?
— Ах, да. Вашето нетърпение е естествено, дон Хайме. — Дон Педро говореше с лека ирония. — Ще ме извините, че се отвлякох със семейни въпроси. Е, да кажа и за посланието. За вас няма да бъде изненада, сър, че до негово величество, господ да го пази — той сведе глава почтително, като принуди дон Хайме да направи същото, — достигнаха похвални сведения не само за доброто управление на този важен остров Порто Рико, но и за вашето усърдие да очистите тези води от зловредните пирати и най-вече от английските разбойници, които пречат на корабите ни и смущават мира в испанските колонии.
В това нямаше нищо изненадващо за дон Хайме. Нито дори ако се беше замислил. Бидейки глупак, той не подозираше, че Порто Рико е най-зле управляваната колония в Западна Индия. Що се отнася до останалото, той наистина бе поощрявал унищожаването на пиратите в Карибско море. Неотдавна и съвсем неочаквано, нека прибавим, той действително бе помогнал материално да се постигне тази цел и сега не се забави да спомене това.
Докато дон Педро говореше, той се разхождаше наперено с изпъчени гърди пред него. Беше приятно да те ценят там, където трябва. Това поощряваше старанието. Той искаше да бъде скромен. Но в името на справедливостта трябваше да каже, че под негово ръководство островът беше спокоен и благоденствуващ. Брат Луис можеше да потвърди тия негови думи. Вярата беше твърдо установена и в Порто Рико нямаше никакви ереси. А по отношение на пиратите той беше направил всичко, което човек в неговото положение можеше да направи. Но може би не толкова, колкото би желал да постигне. Все пак задълженията му го задържаха на сушата. Забелязал ли е дон Педро новите укрепления, които строи? Работата беше почти завършена и той не мислеше, че дори омразният капитан Блъд би се осмелил да го посети. Вече беше показал на тоя опасен пират, че не е човек, с когото могат да се шегуват. Преди няколко дни част от негодниците на капитан Блъд се осмелили да слязат в южната част на острова. Но хората на дон Хайме били бдителни. Той бил взел необходимите мерки. По това време в близост се намирала кавалерийска част. Тя нападнала пиратите и им дала добър урок. Той се изсмя, докато говореше за това; засмя се при самата мисъл; а дон Педро учтиво се засмя с него, изрази одобрение и прояви учтив интерес да научи нещо повече за случката.
— Избили сте ги всичките, разбира се? — намекна той с тон на презрение към пиратите.
— Още не. — Негово превъзходителство говореше с почти ожесточено наслаждение. — Но са в ръцете ми. Шестима от тях, които заловихме. Още не сме решили каква да бъде съдбата им. Вероятно въже. Може би аутодафе16 и пламъците на вярата ги очакват. Разбира се, всичките са еретици. Все още обсъждаме въпроса с брат Луис.