— Радвам се, Хайме — каза тя с кротък, уморен глас. — Поздравявам те. Радвам се.
— А, радваш се. Брат Алонсо, забележете, че доня Ернанда се радва. — Така й се присмя той, без дори недостойното извинение да бъде духовит. — Този джентълмен, чрез когото ми бе връчен ордена, е твой роднина, Ернанда.
Тя се обърна, за да разгледа отново елегантния непознат. Погледът й не го позна. Но тя се поколеба да се отрече от него. Подобно твърдение за роднинство, изказано от джентълмен, натоварен с кралска мисия за удостояване, не можеше да се отхвърли леко в присъствието на съпруг като дон Хайме. Освен това нейният род беше доста голям и сигурно включваше много хора, които не познаваше лично.
Непознатият се поклони, докато къдрите на перуката му се срещнаха пред лицето.
— Сигурно няма да си спомните, доня Ернанда. Въпреки това аз съм ваш братовчед и вероятно сте слушали за мене от другия ни братовчед Родриго. Аз съм Педро де Кейрос.
— Вие сте Педро? — Тя се вгледа по-съсредоточено. — Ами тогава… — Тя се засмя. — О, спомням си го Педро. Играехме заедно като деца. Педро и аз.
Нещо в тона й сякаш го отхвърляше. Но дон Педро продължи да я гледа невъзмутимо.
— Трябва да е било в Сантарем — каза той.
— В Сантарем беше. — Готовността му сякаш я озадачи. — Да, но тогава вие бяхте дебело, набито момче и косата ви беше златиста.
Той се изсмя.
— Изтънях, когато израснах, и предпочитам черна перука.
— Която прави очите ви изненадващо сини. Не си спомням да сте били със сини очи.
— Господ да ни е на помощ, глупачко! — възкликна прегракнало съпругът й. — Никога нищо не си спомняш.
Тя се обърна да го изгледа и макар устните й да потрепваха, очите й спокойно посрещнаха присмехулния му поглед. Накани се да каже нещо, поколеба се и накрая заговори напълно спокойно. Да. Има неща, които една жена никога не забравя.
— А по въпроса за паметта — каза дон Педро, обръщайки се със студено достойнство към губернатора, — не си спомням в нашия род да е имало глупаци.
— Е, тогава е трябвало да дойдете в Порто Рико, за да го откриете — отвърна негово превъзходителство с високия си груб смях.
— Ах! — въздъхна дон Педро. — Може би това няма да е последното от откритията ми.
Нещо в тона му не хареса на дон Хайме. Той отхвърли назад голямата си глава и се намръщи.
— Какво искате да кажете?
Дон Педро забеляза молбата в тъмните влажни очи на дребната дама. Уважи я, изсмя се и отговори:
— Предстои ми да открия къде смята да ме настани ваше превъзходителство през дните, в които трябва да ви се натрапя. Бих ли могъл да се оттегля…
Губернаторът се обърна към доня Ернанда.
— Чуваш ли? Твоят роднина трябва да ни напомни за задълженията ни към гостенина. Сигурно не си се сетила да се погрижиш за него.
— Но не знаех… Не ми беше съобщено за присъствието му, преди да го видя тук.
— Добре, добре. Сега знаеш. Ще обядваме след половин час. На обяда дон Хайме беше в отлично настроение, което ще рече, че беше ту надут, ту буйно весел, и от време на време изпълваше стаята с високия си дразнещ смях.
Дон Педро едва си даваше труд да прикрие, че изпитва антипатия към него. Държането му ставаше все по-резервирано и той посвети вниманието си на унижаваната съпруга, като в разговора се обръщаше все повече към нея.
— Имам новини за вас — каза й той, когато поднесоха десерта, — новини от нашия братовчед Родриго.
— А! — възкликна подигравателно съпругът й. — Тя с радост ще чуе новини за него. Винаги е изпитвала особени чувства към братовчед си Родриго, а и той към нея.
Тя се изчерви и сведе разтревожените си очи. Дон Педро бързо и с лекота й се притече на помощ.
— Взаимното уважение е често срещано сред членовете на нашия род. Всеки Кейрос изпитва задължение към всеки друг член на рода и е готов по всяко време да го изпълни, — Той гледаше прямо дон Хайме, докато говореше, сякаш го подканяше да открие в думите му нещо повече от привидното им значение. — И това е в основата на всичко, което ще ви разкажа, братовчедке Ернанда. Както вече уведомих негово превъзходителство, корабът, на който ние с дон Родриго отдавахме от Испания, беше нападнат и потопен от този долен пират капитан Блъд. Заловиха ни и двамата, но аз имах щастието да избягам.
— Не сте ни казали как. Сега трябва да ни разправите — прекъсна го губернаторът.
Дон Педро махна пренебрежително с ръка.
— Не е от голямо значение, а и аз бързо се уморявам да говоря за себе си. Но… ако настоявате… някой друг път. Засега ще ви разправя за Родриго. Той е пленник в ръцете на капитан Блъд. Но не бива да се тревожите прекомерно.