Той помълча известно време като човек, потънал в мисли, а тя наблюдаваше строгото му, красиво лице, което се виждаше ясно на светлината, падаща върху него от прозорците на къщата. Дон Педро отбягваше погледа й. Вместо това очите му потърсиха морето, което блестеше под ярките звезди и отразяваше мъждукащите светлинки на корабите на рейда, загледа се в светулките, които пробляскваха сред храстите, преследвайки нощните пеперуди, гледаше навсякъде освен към дребната фигура до него.
Накрая заговори спокойно и почти шеговито призна измамата.
— Ние се надявахме, че сте забравили тази подробност.
— Ние? — запита го тя.
— Родриго и аз. Той е поне мой приятел. Бързаше към вас, когато му се случи това нещастие. Така попаднахме на един и същ кораб.
— И той поиска да постъпите така?
— Сам ще потвърди това пред вас, щом пристигне. Ще бъде тук след няколко дни, разчитайте на това. Веднага щом успея да го откупя, а това ще стане скоро след заминаването ми. Когато подготвях бягството си — защото за разлика от него аз не бях дал честна дума, — той пожела, ако успея да дойда тук, да се представя за ваш братовчед и при нужда да го замествам, докато пристигне.
Доня Ернанда се замисли, а гърдите й се вдигаха и спускаха възбудено. Продължиха да вървят известно време в крак, без да говорят.
— Вие поехте глупав риск — каза тя, като с това даде да се разбере, че приема обяснението.
— Един джентълмен — — отвърна Блъд банално — винаги поема риск, за да служи на една дама.
— В моя услуга ли се поставихте?
— Виждате ли как бих могъл с това да услужа на себе си?
— Не. Това е невъзможно.
— Защо да задавате повече въпроси тогава? Родриго пожела да стане така. Той ще ви обясни мотивите си напълно, когато дойде. Междувременно като ваш братовчед аз съм на негово място. Ако този ваш груб съпруг ви причини прекалено много неприятности…
— Какво говорите! — В гласа й прозвуча тревога.
— Че съм пратеник на Родриго. Искам само да не го забравяте.
— Благодаря ви, братовчеде — каза тя и си отиде.
Три дни престоя дон Педро като гост на губернатора на Порто Рико и всичките бяха подобни на първия, с изключение на това, че с всеки изминал ден дон Хайме все по-добре осъзнаваше новото си достойнство на рицар на ордена „Санто Хайме де Компостела“ и в резултат ставаше все по-непоносим. Но дон Педро го понасяше с примирено търпение и дори понякога изглеждаше склонен да подхранва неимоверната суета на губернатора. Така на третия ден, на вечеря, дон Педро подхвърли предложението, че негово превъзходителство би трябвало да отбележи честта, с която го е удостоил кралят, с жест, който да ознаменува този случай и да остане в аналите на острова.
Дон Хайме веднага глътна въдицата.
— Аха, да! Прекрасна мисъл. Какво ще ме посъветвате да направя?
Дон Педро се усмихна и ласкателно омаловажи собствената си личност.
— Не мога да си позволя аз да съветвам дон Хайме де Вилямарга. Но жестът трябва да бъде на висотата на събитието.
— Да, наистина. Вярно е това. — Но в ума на тъпака нямаше никакви идеи. — Въпросът е какво ще бъде подходящо?
Брат Алонсо предложи да се уреди бал в резиденцията на губернатора и беше подкрепен от доня Ернанда. Дон Педро се извини пред дамата и каза, че според него балът щял да бъде от значение само за онези, които ще бъдат поканени. Трябвало нещо, което да направи впечатление на всички социални групи в Порто Рико.
— А защо не обявите амнистия? — запита той накрая.
— Амнистия? — тримата го погледнаха смаяни.
— Защо не? Вярно, че това е кралски жест. Но не е ли губернаторът до известна степен заместник на краля, вицекрал, представител на кралската власт, човек, от когото хората очакват кралски жестове? За да отбележите придобивката на тази чест, разтворете вратите на тъмниците, дон Хайме, както правят кралете при коронясването им.
Дон Хайме се опомни от изумлението пред величествеността на предлаганата постъпка, удари с юмрук по масата и заяви, че тази идея заслужава да се възприеме. Още утре ще я съобщи с прокламация, ще освободи всички затворници и ще отмени присъдите им.
— С изключение на шестимата — прибави той, — чието помилване няма да се хареса на колонията.
— Смятам — заяви дон Педро, — че изключенията ще омаловажат постъпката. Не трябва да има изключения.
— Но те не са обикновени затворници. Забравихте ли какво ви казах, заловил съм шестима пирати от групата, която се осмели да слезе в Порто Рико?
Дон Педро се намръщи замислено.
— А, вярно! — извика той накрая. — — Спомням си.
— А казах ли ви, че един от тия хора е онова куче Волверстон? — Той го произнесе Фулверстон.