Докато прислужникът негър прибираше личния му багаж, той отиде да се сбогува с доня Ернанда и отново увери тази тъжна, дребна дама, че не трябва да се безпокои за своя братовчед Родриго, който щял скоро да бъде при нея.
След това дон Хайме, придружен от един офицер, от де дон Педро до градската тъмница, където бяха затворени пиратите.
Те бяха натъпкани заедно с още двадесетина злосторници от всякакъв вид и цвят в тъмна каменна килия с под от пръст, осветявана само от малко прозорче без стъкла, близо до тавана, преградено с дебела решетка. В килията беше шумно, а въздухът толкова противен, че когато го облъхна, дон Педро се отдръпна, сякаш го бяха ударили. Дон Хайме се присмя на изтънчеността му с високия си груб смях. Въпреки това губернаторът извади носна кърпа, напръскана с есенция от върбинка, и след това я заподнася от време на време към носа си.
Волверстон и петимата му приятели, оковани в тежки вериги, се държаха малко встрани от съзатворниците си. Бяха приклекнали край стената върху прогнилата влажна слама, която им служеше за постеля. Небръснати, раздърпани и мръсни, защото не им позволяваха да се грижат за тоалета си, те се бяха притиснали един към друг, сякаш търсеха сила в отделянето от обикновените разбойници, с които ги бяха затворили. Ако се съдеше по дрехите му, Волверстон, почти гигант по телосложение, можеше да бъде търговец. Дайк, бившият старшина от кралския флот, също беше облечен като заможен гражданин. Другите четирима бяха облечени с памучни ризи и кожени панталони, каквито носеха буканерите, преди да тръгнат по моретата, а главите им бяха завити в разноцветни кърпи.
Пиратите не се помръднаха, когато вратата изскърца на огромните си панти и петима испанци с ризници и пики влязоха, за да служат като почетна стража и да пазят губернатора. При появата на тази величествена личност, придружена от един офицер и изискания си гост, другите затворници скочиха на крака и се подредиха със страхопочитание и благоговение. Пиратите останаха спокойно да седят. Но те не бяха съвсем безразлични. Когато дон Педро влезе, като се опираше отпуснато на накичения с панделки бастун и от време на време поднасяше към устните си носната кърпа, която също сметна за добре да извади, Волверстон се размърда на мръсната си постеля и единственото му око (другото бе загубил при Седжмур) замята зловещи погледи.
Дон Хайме посочи към групата със замах на ръката.
— Ето ви вашите проклети пирати, дон Педро, струпани един до друг като ято лешояди.
— Тези ли? — каза надменно дон Педро и ги посочи с бастуна си. — Личи си каква е професията на такива негодници.
Волверстон го погледна още по-зловещо, но запази презрително мълчание. Ясно беше, че е упорит негодник.
Дон Педро се приближи към тях, великолепен в черно-сребърните си дрехи, сякаш символизираше гордостта и величието на Испания. Тлъстия губернатор, облечен в бледозелена тафта, го придружи и когато спряха пред пиратите, се обърна към тях.
— Вие започвате да разбирате, английски негодници, какво означава да не зачитате мощта на Испания. И ще го разберете още по-добре, преди да му се види краят. Отказвам се от удоволствието лично да ви обеся, както възнамерявах; ще ви изпратя в Мадрид и там ще подхраните някой клада. Волверстон му се ухили злобно.
— Вие сте благороден — каза той на ужасен, но разбираем испански. — Благороден сте като същински испански благородник. Обиждате безпомощни хора.
Губернаторът избухна и го нарече с недостойни за хартията мръсни имена, каквито лесно стигат до устните на всеки разгневен испанец. Това продължи така, докато дон Педро го прекъсна с ръка връз рамото му.
— Струва ли си да хабите напразно думи? — попита той надменно. — Само се задържаме в това шумно място.
Пиратите го зяпнаха с учудване. Той рязко се извърна встрани.
— Хайде, дон Хайме. — Тонът му беше решителен. — Изкарайте ги оттук. „Санто Томас“ чака, а отливът започна.
Губернаторът се поколеба, подхвърли им още една обида, после даде заповед на офицера и тръгна след госта си, който вече излизаше. Офицерът предаде заповедта на войниците. С остриетата на пиките и много псувни войниците накараха пиратите да се размърдат. Подтиквани от испанците, те се изправиха с дрънчене на вериги и наръчници и се запрепъваха навън сред чистия въздух и слънчевата светлина. Гузни, мръсни и уморени, те се повлякоха през площада, където морският бриз поклащаше палмите, а жителите на острова бяха застанали да ги видят как ще минат; така стигнаха до пристана, а там ги чакаше лодка с осем гребци.
Губернаторът и гостът му изчакаха, докато ги натикат на кърмата, където ги последваха испанските войници. После дон Педро и дон Хайме заеха места на носа заедно с негъра прислужник, който носеше куфара на дон Педро. Лодката се отблъсна и заплава през синята вода към величествения кораб, от чиято гротмачта се развяваше испанският флаг.