— Още не сте благодарили на този джентълмен за героичната услуга, която ни направи.
Блъд долови двойната подигравка. Най-после я съжали, разбра отчаянието, което я бе накарало да избяга от този грубиян и егоист, без да мисли какво може да постигне другите. Господин Дьо Кульовен изрази доста несръчно и със закъснение своята благодарност. Когато това стана, дамата се прости с тях. Тя заяви, че е напълно изтощена, а старият негър, който бе останал в стаята, се приближи и й предложи ръката си. На прага чакаше една негърка, изпълнена с нежност и загриженост, за да настани господарката си в леглото.
Кульовен наблюдаваше излизането й с тежък поглед и продължи да гледа втренчено, докато резкият глас на капитан Блъд го стресна:
— Ако ми предложите нещо за закуска, сър, това ще бъде практична стъпка в израз на вашата благодарност.
Кульовен изруга:
— Гръм да ме порази! Колко съм невнимателен! Тези неприятности, сър… разрушенията в града… отвличането на жена ми… твърде много е всичко това, сър. Ще ме разберете. Разстройва човека. Простете ми, господин… нямам честта да зная името ви.
— Вандермеер. Петер Вандермеер, на вашите услуги.
Тогава се намеси друг глас, глас, който говореше френски с дразнещ английски акцент.
— Напълно сигурен ли сте, че това е истинското ви име?
Блъд се извърна. На прага откъм съседната стая, откъдето преди това бе влязъл полковник Дьо Кульовен, сега стоеше набитата фигура на млад мъж в червена куртка, обшита със сребро. От пръв поглед капитан Блъд позна в закръгленото, червендалесто лице своя стар познат капитан Макартни, който бе помощник на губернатора на Антигуа, когато преди няколко месеца капитан Блъд се бе изплъзнал от ръцете на англичаните. Мигновената изненада да срещне Макартни тук веднага се разпръсна, като си спомни за английската фрегата, която бе минала край тях, докато наближаваха Бастер.
Английският офицер се усмихваше с ненавист.
— Добро утро, капитан Блъд. Този път нямате пирати, кораби и оръдия, с които да ни плашите.
Толкова зловещ беше гласът му, толкова явен намекът за намеренията му, че ръката на Блъд неволно потърси дръжката на сабята си. Усмивката на англичанина премина в смях.
— Нямате дори сабя, капитан Блъд.
— Липсата й несъмнено ще поощри вашето нахалство.
Но сега се намеси полковникът:
— Капитан Блъд ли казахте? Капитан Блъд? Да не е оня пират? Да…
— Същият пират, морският разбойник, каторжникът, избягалият затворник, за чиято глава британското правителство е обявило награда от хиляда фунта.
— Хиляда фунта! — Кульовен шумно пое дъх.
Тъмните, кръвясали очи отново заразглеждаха спасителя на съпругата му.
— Сър, сър! Вярно ли е, сър?
Блъд повдигна рамена.
— Вярно е, разбира се. Мислите ли, че някой друг би могъл да извърши онова, което ви казах, че съм направил миналата нощ?
Кульовен продължаваше да го гледа с все по-голямо смайване.
— И вие успяхте да минете за холандец на испански кораб?
— Кой друг освен капитан Блъд би могъл да извърши подобно нещо?
— Надявам се, че въпреки това ще ми поднесете нещо за закуска, полковник?
— На борда на „Роял дъчес“ — каза Макартни със зловеща закачливост — ще ви поднесат за закуска каквото пожелаете.
— Много съм ви задължен. Но преди това имам известни претенции към гостоприемството на полковник Дьо Кульовен за услугата, която направих на съпругата му.
Майор Макартни — той беше повишен след последната среща с Блъд — се усмихна.
— В такъв случай бих могъл да почакам, докато се нахраните.
— Какво да почакате? — запита Кульовен.
— Да изпълня дълга си, като арестувам тоя проклет пират и го предам на палача.
Господин Дьо Кульовен сякаш беше потресен.
— Да го арестувате? Предполагам, че се шегувате. Тук, сър, е Франция. Вашите пълномощия са невалидни на френска земя.
— Може би. Но съществува споразумение между Франция и Англия за незабавна размяна на затворници, които са избягали от наказателни колонии. По силата на това споразумение, сър, не ще се осмелите да не ми предадете капитан Блъд.
— Да ви го предам? Моя гост? Човекът, който ми направи такава голяма услуга? Който е тук само вследствие на тази услуга? Сър, това… това е немислимо. — Така той изрази към капитан Блъд известни остатъци на почтени чувства. Макартни остана сериозен и спокоен.
— Разбирам скрупулите ви. Уважавам ги. Но дългът си е дълг.
— Пет пари не давам за вашия дълг, сър.
Държането на майора стана по-строго.
— Полковник Дьо Кульовен, ще ми простите, но ще изтъкна, че имам на разположение средствата, необходими да наложа това искане, и дългът ми ще ме принуди да ги използувам.