„Хермес“ се залюля и потръпна от удара на неочаквания залп, а ужасените викове на моряците се смесиха с прегракналите крясъци на сплашените морски птици, които тревожно се разхвърчаха в кръг.
Блъд отново се изкачи на палубата, и то още преди да заглъхне ехото. Вгледа се през надигащия се облак дим и се усмихна. Кормилото на „Хермес“ беше разбито, гротмачтата му беше строшена и висеше, крепена само от вантите, а във фалшборда на предната част се виждаше дупка.
— А сега? — запита Тренъм с безпокойство.
Блъд се огледа. Придвижваха се бавно, но равномерно по късия канал и бяха вече почти в открито море. Откъм север духаше постоянен лек вятър.
— Разгърни всички платна и нека корабът да плава по вятъра.
— Те ще ни преследват — каза младият моряк.
— Така ми се струва. Но няма да е скоро. Виж на какъв хал са.
Едва тогава Тренъм разбра какво точно е постигнал Блъд. Със счупеното си кормило и разбита гротмачта „Хермес“ не можеше да се управлява, а в същото време препречваше пътя и не позволяваше на изпадналия в ярост Истърлинг да мине покрай него и да нападне „Велиънт“.
Тренъм разбра това и се възхити, но не се успокои.
— Навлякохме си преследване, но е вярно, че го забавихте. Все пак сигурно ще ни преследват, а щом ни настигнат, ще ни потопят. Точно това иска оня злодей Истърлинг.
— Вярно и точно на това се надявам; а пък и аз поразпалих тия му желания.
Бяха прибрали екипажа на корабната лодка и вече се виждаше как индианските канута плават на север, покрай рифовете. „Велиънт“ плаваше по вятъра и Гелоуз Ки бързо се отдалечаваше зад кърмата му. Всички бяха на палубата. От парапета на кърмата, на който се беше облегнал до Тренъм, Блъд нареди на кормчията под него:
— Завърти кормилото. Обръщаме. — Той видя тревогата на Тренъм и се усмихна. — Успокой се. Имай доверие в мене и зареди оръдията на бакборда. Ония още не са се оправили и ние ще ги поздравим на минаване край тях. Можеш да ми вярваш. Това не ми е първото сражение и познавам глупака, с когото влизаме в бой. Сигурно не му е дошло на ум, че ще имаме нахалството да се върнем, и се обзалагам на частта ти от съкровището на Морган, че той дори не е открил оръдейните си капаци.
Всичко стана така, както Блъд беше предсказал. Когато наближиха със стегнати платна срещу вятъра, видяха, че „Хермес“ току-що е бил извлечен встрани, за да направи място да мине „Авенджър“, който с помощта на триъгълните си платна, гребла и отлива пълзеше към канала.
Истърлинг сигурно е потъркал очи при появата на „Велиънт“, за когото смяташе, че бяга; сигурно е скръцнал здравите си бели зъби, когато корабът спря за миг с отпуснати платна и изстреля един залп по палубите му, преди отново да отплава в североизточен галс. Той отвърна на залпа с носовите си оръдия без никакъв ефект и докато разчистваха пораженията от залпа на „Велиънт“, се спусна в преследване, което трябваше да завърши с потопяването на дръзкото корабче заедно с целия му екипаж.
„Велиънт“ се намираше може би на около една миля на североизток, когато Тренъм видя „Авенджьр“ да излиза от тесния канал, да навлиза в открито море и да се отправя след тях с разпънати платна. Гледката беше смайваща. Той се обърна към капитан Блъд:
— А сега, капитане? Какво ни остава?
— Да завием отново — беше изненадващият отговор. — Нареди на кормчията да води кораба към най-северната точка на оня риф.
— Така ще попаднем в обсега на оръдията му.
— Няма значение. Ще се подложим на огъня му. При нужда можем да заобиколим носа. Но ми се струва, че не ще бъде необходимо.
Завиха и отново започнаха да се приближават към брега, а Блъд през цялото време наблюдаваше островчето през телескоп. Тренъм стоеше неспокойно до него.
— Какво търсите, капитане? — запита той с лека надежда.
— Моите приятели, индианците. Бързо са плавали. Няма ги. Всичко е наред.
На Тренъм му се струваше, че нещата съвсем не са наред. „Авенджър“ бе завил на един румб по-близо по вятъра, за да съкрати пътя за пресрещане. От предницата му изгърмя оръдие и едно гюле вдигна фонтан вода на около половин кабелт зад кърмата на „Велиънт“.
— Прицелват се — каза Блъд с безразличие.
— Аха — съгласи се Тренъм с огорчение. — Оставихме ви да правите каквото пожелаете, без да задаваме въпроси, капитане. Но какъв ще бъде краят?
— Струва ми се, че той идва ей оттам с разпънати платна — каза капитан Блъд и посочи с телескопа.
Иззад най-северния нос на Гелоуз Ки изскочи един голям кораб с червен корпус под цяла планина от платна, които блестяха като сняг в светлината на обедното слънце. Когато се появи, корабът възви на юг, заплава величествено по вятъра — красива и мощна гледка от позлатената носова фигура до просторната кабина на кърмата. Вече се намираше между малкия кораб и острова, когато Тренъм отново успя да проговори, а екипажът нададе приветствени викове. Пребледнял от възбуда, с блеснали очи, Тренъм се обърна към капитан Блъд: