— „Арабела“!
Блъд му се усмихна лукаво.
— Може би си предположил, че аз съм прекосил океана с плуване или в кану; или си сметнал, че искам Истърлинг да ме преследва само заради преживяването да бягам и накрая да бъда удавен. А, може и да не си мислил до тия въпроси. И Истърлинг не е. Но той сега се е сетил за тях. И здравата се е замислил, мога да се закълна в това.
Но Истърлинг бе далеч от подобни занимания. Мозъкът му беше парализиран. В отчаянието си, като видя, че го напада такъв страхотен кораб, който на всичко отгоре беше и благоприятно разположен спрямо вятъра, той направи опит да избяга в закритието на пристанището, откъдето беше примамен да излезе. Веднъж влязъл там, с подкрепата на оръдията от „Хермес“ той би могъл да удържи тесния канал срещу всеки. Но трябваше да знае, че няма да му позволят да стигне до канала. Когато не се подчини на изстрела напреки на носа му, с който го подканяха да вдигне знамето си, залп от двадесет тежки оръдия удари по изложения му борд и нанесе такива поражения, че Истърлинг бе лишен дори от удовлетворението да отвърне. „Арабела“, ръководен умело от Волверстон, който беше оставен да го командува, бързо се извърна и от още по-близко разстояние даде втори залп, за да довърши започнато дело. С много попадения между ватерлинията и палубата „Авенджър“ започна да потъва с носа напред.
От палубата на „Велиънт“ се надигна някакъв печален вой. Той стресна Блъд.
— Какво има? Защо викат?
— Съкровището! — отвърна му Тренъм. — Съкровището на Морган!
Блъд се намръщи.
— Наистина, Волверстон сигурно е забравил за него в гнева си. — После челото му се изясни. Въздъхна и повдигна рамена. — Е, добре! Сега е вече загубено. Нека върви по дяволите!
„Арабела“ легна в дрейф и спусна лодки, за да прибере оцелелите пирати, които се държаха над водата. Истърлинг бе между тях, тъй като му липсваше смелост, за да се удави, и по нареждане на Блъд бе откаран на „Велиънт“. Така нагорещеното желязо се заби дълбоко в душата му. Но то хлътна още по-дълбоко, когато се качи на кораба на Пайк и се изправи пред капитан Блъд. С последните си думи Пайк не го бе заплашвал с някакъв призрак! Истърлинг отстъпи назад, сякаш най-после за пръв път в живота си се бе уплашил. В тъмните очи върху посивялото му лице бляскаше някаква смесица от гняв и ужас, каквато често се вижда в погледа на уловено в капан животно.
— Значи, ти си бил! — възкликна той.
— Ако искаш да кажеш, че аз съм заел мястото на Пайк, когато го уби, ти си прав. Щеше да направиш по-добре, ако се бе отнесъл честно с него. Има една истина, която е трябвало да научиш още в училище — че честността е най-добрата политика. Но ти вероятно никога не си ходил на училище. Има и друга максима, която ти подарих преди години и за която ми казват, че често обичаш да я повтаряш — който иска да вземе прекалено много, накрая остава без нищо.
Той почака някакъв отговор, но никой не му отвърна. Огромното тяло на Истърлинг се беше отпуснало и той го гледаше втренчено и мълчаливо с подивелите си, тъмни очи.
Блъд въздъхна и тръгна към горния край на стълбата.
— Нямам нищо общо с тебе. Оставям те на тия хора, които измами и чийто водач уби. Те ще те съдят.
Той слезе в лодката, довела Истърлинг, и се върна на „Арабела“, след като бе изпълнил сполучливо задачата си и най-после бе приключил продължителния си двубой с Истърлинг.
Един час по-късно „Арабела“ и „Велиънт“ плуваха заедно на юг. Гелоуз Ки бързо се отдалечаваше зад тях, а Гелоуей и екипажът на повредения „Хермес“, затворени в лагуната, останаха да се губят в догадки, какво е могло да се случи в открито море и да се оправят със затрудненията си както могат.