Когато с няколко скока се озовах до него, видях пиратския капитан, проснат на палубата. „Не е умрял“ — рекох си аз, докато го отминавах, защото забелязах, че окото му ме гледаше. Ала по лицето му имаше кръв и си помислих, че може да е опасно ранен, но грижите за ранените трябваше да се отложат за след сломяването на всякаква съпротива. Ето защо всички се втурнахме към мястото, където се водеше последният бой.
Съпротивата, все така ожесточена, се ръководеше главно от един висок, широкоплещест младеж на двайсетина години със светла кожа. Той никак не приличаше на испанец и това скоро бе потвърдено от енергичните викове на английски, с които съпровождаше ударите си и окуражаваше своите съратници.
— Дръжте се! — ревна той, след като обезоръжи един от пиратите и повали друг на колене. — Не отстъпвайте, юнаци мои. По-добре шест инча стомана, отколкото дъската, а под нея акулите. На ти! — и като се наведе пъргаво, за да избегне едно яростно мушване на Грийзър със сабя, младият англичанин вдигна нагоре свития си пестник и нападателят му залитна назад, плюейки кръв и зъби.
Щом разбрах, че младежът е мой сънародник, аз престанах да се бия. Сега виждах целия ужасен смисъл на сделката, която бях сключил с капитан Грим — да се присъединя към неговия екипаж. Погледнах ръцете си. Те бяха изцапани с кръв. Бях отритнат от всички честни хора, разбойник, съратник на главорези. Моментът беше тежък, защото никой не обича да се види паднал толкова ниско. С ридание се заклех в себе си, че в никакъв случай няма да сторя нищо, за да навредя на този младеж, който така смело посрещаше смъртта и не знаеше какво е да се предадеш!
Но наруших решението си почти веднага, щом го взех, защото, докато наблюдавах младия англичанин, той отправи страшен удар към един от най-упоритите си нападатели, ала загуби равновесие и падна напред по ръце и колене. Пиратът, причинил това падане, изрева гръмогласно „ура“ и вдигна оръжието си, за да убие безпомощния човек пред себе си.
— Остави го да стане! — извиках аз и сграбчих китката на пирата. Намесата ми даде време на младежа да се изправи на крака, а пиратът с ръмжене и ругатни бързо отскочи по-далеч от него, да не би да последва разплата. За нещастие младият англичанин не само не разбра, че аз бях спасил живота му, но и ме сметна за един от нападателите си и реши да се бие само с мен, преставайки да обръща внимание на другите пирати, които го обграждаха плътно.
— Всички да се дръпнат! — извиках, когато сабята му за-махна към мен и аз я пресрещнах със своята. — Оставете ни да се бием сами!
Пиратите се подчиниха, предполагам не защото зачитаха желанието ми, а понеже усещаха, че ще се води схватка, която заслужава да се гледа. Останалите испанци вече бяха съсечени или пленени в сражението и от целия испански екипаж бе останал само този млад човек, който продължаваше да се бие, без да съзнава, че аз, който кръстосвах сабята си с неговата, бих дал много, за да го видя жив и здрав, далеч от лапите на пиратите.
Ах, как умееше да се бие тоя младеж! „Прас!“ — звънна сабята му о моята и силата на удара разтърси ръката ми от китката до рамото. Той бързо нападаше и отбиваше моите удари, размахвайки неуморно тежкото оръжие. От време на време по чиста случайност се спасявах от зееща рана — или нещо по-лошо — и макар че не желаех да нараня младия си противник, аз се боях, че заради собствената си безопасност ще трябва да се опитам да го обезвредя. Колкото и да дебнех сгоден случай, доста време не ми се отдаде да пробия отбраната му. Изведнъж, докато пъхтях силно и учестено от ожесточението на двубоя, ми се яви очакваната възможност.
С великолепен удар аз преодолях отбраната на младежа и като се пресегнах, промуших рамото му. Никой, който видя това, не би могъл да ме упрекне в самохвалство, когато ви казвам: такъв удар, нанесен неумело, излага нападателя на ответен удар, който би могъл да се окаже смъртоносен, но аз бях безпогрешен — с удара си постигнах всичко, което целях, острието на сабята ми се заби достатъчно дълбоко в рамото на англичанина, за да обезсили ръката, с която той държеше сабята.
Отдръпнах се, като същевременно съжалявах, че бях ранил така младия човек, и се радвах, че е още жив и че няма нужда да го наранявам по-сериозно. Представете си изненадата ми, когато младежът, сякаш пренебрегвайки раните, прехвърли сабята си в лявата ръка и отново се стрелна решително към мен.