— Лепни едно парченце чер плат на левия му илюминатор, а после му отдай чест, Джон — рече капитан Грим с тон на задоволство. Платчето бе добавено незабавно и щом свикнах с неудобството да не мога да виждам с едното си око, аз започнах да се чувствувам наистина като прословутия капитан на „Страшни“.
— Походи малко, капитане — изкомандува Едноокия и докато правех това, другите двама сочеха недостатъците в държането ми и ме запознаха с някои от привичките на капитана. Научиха ме да стоя с ръце на хълбоците, да вадя пистолет досущ като капитана, да боравя със сабята му, да държа далекогледа пред дясното си око (колкото и да е чудно, обикновено аз си служех с лявото, може би понеже с него виждах по-добре) и на още много други обичайни постъпки на пиратския главатар. След половинчасово позиране те решиха, че съм годен да пристъпя към първото си явяване на палубата.
— Тези пистолети са заредени — отбеляза Едноокия, като ми подаде чифт оръжия, чиито дръжки бяха богато инкрустирани със сребро. — При най-малките признаци на съмнение у някого от екипажа, при най-лекия въпросителен поглед, при най-малката грубост стреляй! — И то смъртоносно! Аз винаги постъпвам така — добави той със злобен кикот.
Качих се на палубата, като Дългия Джон беше до мен, и цял час крачих напред-назад. Нито един от моряците не прояви дори бегъл интерес към мен. Самият Веселушко мина съвсем наблизо и освен че ми отдаде чест, не ми обърна никакво внимание. Отначало се чувствувах нервен от маскировката си, но скоро ме изпълни увереност и дори започнах да изпитвам сладостен трепет при мисълта, че командувам пиратски кораб.
— Време е да слезете долу, сър — каза Дългия Джон, — закуската ви ще бъде готова.
Когато слязохме, заварихме капитана в нетърпеливо очакване да му докладваме как е минало.
Докато разговаряхме, изящната ми премяна бе свалена, косата ми — превърната отново в разчорлено кълбо, а ръцете ми пак се замърсиха. Когато станах отново Бърт Дебнъм, аз се промъкнах обратно в кубрика и Веселушко пак ме обсипа с въпроси къде съм бил досега. Залапах бързо закуската си, но още преди да я довърша, бях повикан обратно в капитанската каюта, за да я почистя. Моряците ми подхвърляха много закачки, задето съм получил лека работа. „Хубаво ядене и вино колкото щеш“ — каза един от тях. Но щяха да се учудят, ако ме видеха, когато бях вътре в каютата на Едноокия. Щом вратата се затвори, тутакси трябваше да се пременя пак в изискан тоалет, след половин час отново се разхождах на палубата и по всичко личеше, че съм самият капитан Грим.
Плененият от нас испански кораб, който през нощта бе закачен с куки за нашия, окончателно бе разграбен и пуснат да се носи по вълните. На борда му бе поставен заряд и след малко той хвръкна във въздуха, а почернелите му дървени части се пръснаха по вълните. Според обичая пленниците бяха докарани пред капитана, за да чуят присъдата си. Сега, когато бях заобиколен от целия екипаж на „Страшни“ и очите на всички бяха вперени в мен в очакване да реша каква ще бъде съдбата на пленниците, изведнъж ме достраша. Това беше най-тежкото изпитание. Дали дегизировката ми бе достатъчно добра? Ами ако някое зорко око забележеше някакъв недостатък и разкриеше на другарите си истината, че аз не съм техният капитан, а само едно от най-новите попълнения на екипажа им?
Тревожно се заоглеждах, а ръцете ми опипваха нервно дръжките на пистолетите. Но в ничии очи не съзрях подозрение. Лицата на всички бяха напрегнати от вълнение и от любопитство да узнаят какво развлечение ще им осигуря при ликвидирането на нещастните пленници. Дългия Джон, който стоеше близо зад мен и отгатваше безпокойството ми, се приближи плътно до мен, за да ме окуражи.
Пленниците бяха Лен Григс и трима испанци. Към последните изпитвах твърде малко симпатии, защото някога баща ми бил пленен от доковете и те го направили роб на галера, окован във вериги и шибан с камшици от жестоки надзиратели, които безпощадно биели робите по пейките. Най-после избягал от този ад, но отново го заловили и този път го изтезавала Инквизицията. Той не искаше да ми разправя на какви издевателства е бил подлаган, ала най-после се върна в Англия съсипан човек. Ставите му бяха подути и страшни за гледане; единият му крак бе извит навътре, а пръстите му — премазани така, че вече не можеха да му служат; по тялото си носеше белези от нажежено желязо, а гърбът му беше нашарен с резки, оставени от тежкия камшик. Сега, когато си спомних за това, стиснах силно зъби и се заклех в себе си да отмъстя за страданията на баща ми на някого от испанците, намиращи се в моя власт.