Първият ми подтик беше да откажа рязко и безпрекословно. Ала заплашителните, почти бунтовни лица на хората ме накараха да се поколебая. Нима капитан Грим щеше да предизвика бунт само за да спаси един пленник? Осъдете поведението ми, ако щете — аз нито се оправдавам, нито се гордея особено с делата си като пират, — но реших да отстъпя малко пред екипажа. В едно бях категоричен: по-скоро да умра, отколкото да им дам да убият Лен Григс. Що се отнася до испанския офицер, имах твърде малък интерес да го запазвам. Сметнах, че ще бъде благоразумно да се съобразя отчасти с желанията им, като им отстъпя високомерния дон, ако така можех да им попреча да убият младия англичанин.
— Вземете офицера — казах аз. — Но този англичанин няма да ви дам, поне засега.
Испанецът пребледня, като чу, че го осъждам на мъчения и смърт.
— Значи се страхуваш да премериш силите си е мен — изсъска той през зъби. — Убиец, свиня, английски пират, дано…
Като продължаваше да крещи всевъзможни зли прокоби за бъдещето ми, испанецът бе довлечен насила до мястото, откъдето трябваше да започне минаването му през шпалира. Той вдигна главата си високо и престана да ругае напусто, щом разбра, че скоро ще умре. Погледът му се зарея надалеч към морето, което несъмнено обичаше, после се впери отново в заобикалящите го свирепи лица. Устните му помръдваха леко, като че се молеше, и сред ругатни и подигравки два пъти се прекръсти.
Аз се укорявах, че съм страхливец и убиец, като виждах как този смел човек се готви да умре. Но не се намесих. А по-добре да се бях намесил и сам да намерех смъртта си, ако станеше нужда, вместо да бъда безучастен зрител на такава жестокост. Видях как испанецът се дръпна една крачка назад, сякаш да се засили по-добре, за да прелети набързо между редовете хора, които само чакаха да го заудрят жестоко.
Затворих очи, за да не гледам кръвопролитието. Екна вик, в който смайването беше примесено с безсилен гняв. Отворих очи навреме, за да видя как испанецът се издигна с великолепен скок и профуча над раменете на хората от дясната си страна. Ръце се пресегнаха към глезените му, но не успяха да го уловят. В следния миг той се озова до парапета на кораба и с тържествуващ вик се хвърли в морето.
Глава V
БРОЖЕНИЕ НА „СТРАШНИ“
Минута мълчание, невярващо мълчание. После бясно втурване към парапета и яростни крясъци на гняв.
Главата на испанеца се виждаше на десетина ярда от кораба. Човекът плуваше енергично, но, разбира се, шансовете му да оцелее се равняваха практически на нула. Или щеше да плува до изтощение й тогава щеше да се удави, или, което беше по-вероятно, някакво чудовище на дълбините щеше да го разкъса.
Но макар че смъртта му беше почти неизбежна, аз ревнах гневно на Малчо, когато той грабна мускет и се прицели в плувеца. Ако испанецът можеше да се се спаси с плуване, нямаше да позволя никому да го лиши от тази възможност.
— Остави мускета, Малчо! — повторих аз, докато той продължаваше да се цели. — За бога, ако не го оставиш, аз ще…
Гърмежът на мускета прекъсна заплахата ми. Видях как на една стъпка от главата на плувеца отскочи струя вода. Забравил ролята, която приех, аз се хвърлих напред, сграбчих пирата и го раздрусах като плъх.
— Убиец! — креснах, но се опомних навреме. Аз не бях вече Бърт Дебнъм, а пиратският главатар на „Страшни“, следователно човек, равнодушен към живота и чувствата на пленниците, попаднали във властта му. Забелязах, че хората около мен ме гледат озадачено.
— Защо не изпълни заповедта ми? — извиках вече с друг тон. — За два дублона7 ще те хвърля зад борда и ще те оставя да плуваш подир испанеца.
— Какво има, капитане? — възрази един от моряците малко навъсено. — Защо не бива да стреляме по дона?
— Защото, глупав паток такъв, един куршум ще сложи край на живота му прекалено бързо. Нека си плува, докато се удави или го надушат акулите. А сега, ако някой друг от вас желае да спори, нека излезе напред, за да му светя маслото.
Престижът на капитана сред моряците обикновено е толкова голям, че след такава закана те биха се пръснали да си гледат работата. Ала сега страстите бяха разгорещени. Отначало никой не посмя да вземе думата от името на другите, не след малко Джексън Съкрушителния изскочи напред, стиснал в ръце голямата секира с окървавеното острие.
— Слушай, капитане — подзе той, в гласа и в наперената му поза имаше дързост, — не се опитвай да се държиш с нас като с тайфа хлапаци. Ние сме мъже, и то мъже, готови да се борят за това, което искат, набий си го в главата.