— Защо споменавам за Сондърс Тъмния ли? Защото след мен той е най-опасният човек на този кораб. При това близък приятел на Съкрушителния. Не мога да си представя как така не се е опитал да отмъсти за смъртта на приятеля си.
— Защото аз го държах под прицела на пистолета си — изкикоти се Дългия Джон. — Само ако помръднеше, щеше да му бъде за последен път, а той знаеше това.
— Тогава защо, за бога, не го застреля бе, глупчо. Да не би да ти прилошава, като видиш малко пролята кръв? — усмихна се подигравателно Едноокия.
Помощникът се изчерви леко.
— Не ще и питане, сър — отвърна той съвсем спокойно, но виждах, че е ядосан. — Нима не съм бил винаги в предните редици на абордажниците и не съм се сражавал добре като всички, включително и като вас? Аз пощадих Сондърс Тъмния не защото го обичам — зная, че е много опасен, — а понеже преди малко и тримата бяхме на косъм от смъртта. Ако Сондърс умреше, щеше да ми остане само един куршум в случай, че ни нападнеха, което непременно щяха да сторят. Сега ние щяхме да сме трупове, а и вие, сър. Както сте ранен, нямаше да можете да се защитите, ако бяха нахълтали тук.
— Аз не съм чак толкова безпомощен — отвърна пиратският главатар, като извади изпод възглавницата си чифт пистолети. — Все пак ти си напълно прав. Но със Сондърс Тъмния трябва да се разправим колкото е възможно по-скоро, защото докато той е жив, винаги ще има вероятност да ни намушкат с нож в тъмното — тебе, Дебнъм, докато си дегизиран като мен, и мене — когато бъда отново на крака.
Тези последни негови думи продължаваха да ме преследват, когато отново се разхождах по палубата в ролята си на пиратски главатар. Аз постоянно се оглеждах нервно и плахо, защото мисълта да ти забият нож в ребрата съвсем не е приятна. Веднъж, когато Сондърс Тъмния се приближи до мен, аз се спрях внезапно, готов всеки миг да сграбча дръжките на пистолетите си. Но той, изглежда, не забелязваше присъствието ми, тъй като бе зает с някаква работа във връзка с почистването на палубите. Въпреки това чувствувах, че само чака сгоден случай и че зад тези тъмнокестеняви, невинни наглед очи мисли как да отмъсти за убития си приятел. Единствената ми надежда беше неговото отмъщение да се стовари върху истинския капитан Грим, а не върху мен, въпреки че всъщност аз бях убил Джексън Съкрушителния.
Веселушко Прайс много любопитствуваше къде съм прекарвал времето си, когато отидох при него в кубрика отново като самия себе си — Бърт Дебнъм. Оправдах се с първото нещо, което ми дойде на ум: че имам много добър почерк и че капитан Грим ми е възложил да препиша грижливо дневника, който е водил през време на пиратските си скитания. Веселушко се задоволи с това обяснение по-лесно, отколкото бях очаквал, и тъй като мислеше, че при сутрешната крамола съм бил долу, ми описа живо и потресаващо целия случай, в който, без да знае, аз бях играл такава важна роля.
— Тоя Еднооки е голям храбрец, Бърт — заключи той, — независимо дали е пират или не. Когато Джексън Съкрушителния пристъпи към него със секира в ръка, като се готвеше да си послужи с нея, славният Еднооки даже не мигна. Стоеше студен като айсберг до момента, в който Съкрушителния понечи да го удари. Тогава размаха ръце като две светкавици и докато успея да мигна, Съкрушителния залитна с два куршума в тялото. Тогава капитанът и оня дългуч помощникът се приготвиха да посрещнат целия екипаж и кълна се в побелялата коса на старата си майка, по изражението на лицата им познах, че двамата ще победят.
„Изглежда, че играя вярно ролята на Едноокия“ — беше последната ми мисъл, преди да заспя.
Рано на другата сутрин съгласно нарежданията се запътих отново към каютата на Едноокия, но намерих вратата затворена с резе. Можех да се закълна също, че вътре някой се движеше. Но в отговор на почукването ми гласът на Едноокия, не много силен, прозвуча така, като че капитанът беше на койката си.
— Аз съм, Бърт Дебнъм, сър. — От кабината долетяха някакви звуци, после пъшкане и след още доста време резето бе дръпнато и на вратата се показа капитан Грим.
— Трудно ми бе да се придвижа от койката дотук — каза той. — Днес раните ме болят страшно.
Думите му ме озадачиха. Защо наблягаше на факта, че е бил на койката си? Когато огледах каютата, забелязах отворена бутилка вино и все още пълна чаша на една маса, намираща се на известно разстояние от мястото, където бе лежал капитанът. Все пак сметнах за благоразумно да не казвам нищо и отидох уж да помогна на Едноокия да се настани отново на койката си, макар и силно да подозирах, че раните му не са чак толкова сериозни или болезнени, колкото ги представяше.