— Хитър е, признавам — казах аз с иронична усмивка, почти склонен да върна веднага лодката обратно. — Хитър е като лисица, ала върна ли се жив, ще му потърся сметка. — Замислих се за няколко секунди върху мрачните предупреждения на помощника. — Но щом аз си пъхам главата в примката, защо и ти правиш същото? — запитах след малко. — Едноокия не е заповядвал да ме предупреждаваш, нали?
— Не, момче, не е заповядвал. Но ти ми допадаш и не мога да стоя със скръстени ръце, когато отиваш безпомощен на смърт. Едва ли ще успея да направя нещо, за да те отърва, но ако мога, непременно ще го сторя. Ех, момче, страшно обърках живота си аз. Пленен от пирати като теб, оцелях, като се присъединих към екипажа им. Добре вършех тоя занаят и не искам да се хваля, но няма друг, който да се е мятал тъй бързо на кораб или да се е бил по-храбро от мен. Сега аз съм им помощник-капитан и стига да пожелая, мога да имам свой кораб и екипаж. Ала да не мислиш, че този живот ми харесва? Това е най-налудничавият, най-мръсният занаят и бих дал остатъка от живота си, за да прекарам един час в Англия в къщичката, където живее майка ми. Но се боя, че никога вече няма да я видя. Ако не умра днес на борда на „Нападател“, ще ме ранят смъртоносно в някоя схватка. А може и да ме оковат във вериги и да ме обесят за назидание на други злодеи.
— Слушай, Джон — заговорих аз, докато той седеше, очевидно много притеснен от дългата си реч и от разкриването на съкровените си мисли, — ако се измъкнем от тази работа живи, ще бъдем другари до смърт. И заедно ще съумеем някак да зарежем тоя пиратски занаят и да се върнем в Англия. Кой знае, някой ден дори може да видиш отново майка си и нейната къщичка.
— Прав си, Бърт — отвърна той. — Ще бъдем другари! — И скрепихме това решение, като скришом (за да не ни види екипажът на лодката) си стиснахме ръцете.
Трябва да призная, че когато се качих на „Нападател“, чувствата ми никак не бяха за завиждане. Както повечето хора, аз също смятам, че предчувствията за опасност са далеч по-ужасни от самата опасност. Бях почти уверен, че ако се стигнеше до открит сблъсък между Даго и мен, аз нямаше да се посрамя; но при мисълта каква форма ще придобие този сблъсък усещах в стомаха си кажи-речи същото премаляване, каквото изпитвах, когато преди години като момче бях влязъл за пръв път в стаята на учителя си, за да ме набие с камшик.
Видът на моряците, които се излежаваха по палубата на „Нападател“, ни най-малко не намали страховете ми. Хората на „Страшни“ наистина приличаха на злодеи, бог знае това, ала тия ме гледаха така кръвнишки и така опипваха оръжията си, като че бях овца за клане. Всички бяха тежко въоръжени и подкараха напред като стадо членовете на моя екипаж, които ме придружаваха на борда. Въпреки че се опитаха да накарат Дългия Джон да върви с другите, той настоя да остане неотлъчно с мен.
Един блед човек с лукаво изражение, облечен в ярка униформа, излезе напред да ни посрещне.
— Добър ден, капитан Грим — каза той със същия злобен поглед, с който ме измерваха моряците, та неволно по гърба ми полази тръпка. — Адмиралът ще се радва много да се срещне с вас. Следвайте ме, моля.
Той ме поведе надолу, а аз държах ръката си върху дръжката на един пистолет, скрит в задния джоб на панталоните ми. От цялата атмосфера на кораба лъхаше коварство по някакъв недоловим за мен начин. Радвах се на близкото присъствие на Дългия Джон, който крачеше важно зад мен.
— Капитан Грим! — обяви водачът ми и аз влязох в една задимена каюта, където имаше десетина мъже, които пушеха и пиеха. Вратата се затвори след мен, преди помощникът да успее да ме последва вътре, и внезапно ме осени страшната мисъл, че съм влязъл в помещението, където трябва да умра.
Видях Белязаното лице почти точно срещу себе си и ми се стори, че в погледа му има някакво предупреждение. Някои от останалите познах по описанието, дадено ми от Едноокия, ала погледът ми се опря най-вече върху прославения, или по-право ползуващия се с лоша слава адмирал на пиратите. Дребна, прегърбена фигура, той седеше облакътен на масата, обгърнал с шепи заострената си брадичка. Кожата му беше мръсно-жълта и дългите му жълти ръце, неподрязаните нокти, закривеният изпъкнал нос и прегърбените рамене неволно ми напомниха за граблива птица. Студеният, пронизителен поглед на мънистените му очички подсилваше още повече приликата.