— Нямаме време за лодка — изпъшка Дългия Джон, защото чуваше тропота на пиратските капитани, които тичаха откъм каютата. Той даде пример, като захвърли мускета си и се гмурна в спокойните води около мястото, където беше закотвен корабът. Погледнах бързо назад и го последвах.
Инстинктивно бях поел дълбоко въздух и щом се озовах в морето, замахах енергично и заплувах под вода до момента, когато почувствувах, че дробовете ми ще се пръснат. Едва подадох глава обаче над морската повърхност и безреден пукот на мускети и два-три плясъка в неприятна близост показаха, че са ме забелязали и стрелят по мен. Дългия Джон ми се мярна за миг на пет-шест ярда отпред, после отново се гмурнах и с всички сили запорих бистрата, съпротивляваща се вода.
По-късно узнах, че са пуснали лодка, пратена да ни гони. В онзи момент не знаехме нищо, но в един от кратките промеждутъци, когато главата ми изскочи над водата и дробовете ми се напълниха отново с чист въздух, зърнах една лодка, която се бе отделила от борда на „Страшни“ и се носеше бързо към нас. Тя беше може би на двайсетина ярда от нас, когато Дългия Джон вдигна ръце и потъна.
„Улучен е“ — пробягна в ума ми мъчителна мисъл, но събрах целия си останал запас от сили и се устремих към мястото, където бе изчезнал. Видях под себе си потъващото му тяло и светкавично се гмурнах, за да го достигна. За щастие може би (защото това му попречи да се бори, както правят много давещи се и така повличат и своя спасител) помощникът беше в безсъзнание и щом го улових за дрехите, лесно можах да измъкна тялото му на повърхността и да го задържа там, докато лодката ни достигна и ни измъкнаха през планшира.10
— Мъртъв ли е? — запитах тревожно, като се наведох над безчувственото тяло. Един от пиратите разкъса ризата.
— Само драскотина, капитан Грим — каза той, обръщайки се към мен, а почтителният му тон ми напомни, че ме смятат за пиратския главатар, следователно за човек, който не бива да се разстройва излишно от раняването или дори от смъртта на един от подчинените си. Чудно беше, че не бях разпознат, защото потапянето ми в морето несъмнено бе развалило част от грима, използуван за последните щрихи на дегизировката ми. Сигурно поради суматохата и бъркотията, в която протече цялата тази работа, никой от моряците не обърна особено внимание на външността ми.
— Насочват оръдията си към нас — извика тревожно един от гребците, докато бяхме все още на един кабелт11 разстояние от „Страшни“. — Гребете здравата, ако ви е мил животът.
Командата му бе толкова неочаквана, че не свариха да я изпълнят веднага. Неколцина от моряците продължиха да гребат, други се спряха объркани. За щастие гюллето не ни улучи, а падна на един ярд настрана, като с плясъка си напълни лодката до половина с вода.
Почти в същия миг дълбокобойното оръдие на нашия кораб изрева в отговор и когато се добрахме до палубата на „Страшни“, намерихме я очистена за бой, а моряците, съблечени до кръста, трескаво обслужваха оръдията. Междувременно котвата бе вдигната и корабът вече набираше скорост. Тъй като се бяхме закотвили близо до входа на залива, имахме отлична възможност да се измъкнем и да се отдалечим бързо, стига някой злополучен изстрел да не свалеше някоя от мачтите ни.
Първата ми работа, щом стъпих на палубата и поех командуването, беше да се разпоредя да окажат помощ на Дългия Джон. Като съзрях Веселушко Прайс, който носеше барут за едно от оръдията, аз му заповядах да вземе двама души и да пренесат помощника в каютата му. След това трябваше да намери корабния „касапин“ и да го заведе да се погрижи за ранения.
Като поверих командуването на палубата на новоназначения втори помощник, някой си на име Черния Джим, аз побързах да сляза в каютата на Едноокия, където го заварих крайно развълнуван.
— Какво се случи? Мъртъв ли е Даго? — избъбри той, когато влязох в каютата му.
— Не, аз също не съм мъртъв, за което нямате голяма заслуга — отговорих рязко, забравил във възмущението си, че той има власт над мен. — Виждам, че раните ви като по чудо са заздравели. Много доблестно беше от ваша страна да ме пратите със задача, която нямахте смелост да изпълните сам.
— Глупак! — отвърна той. — Аз те използувах така, както използувам и всички останали, от които имам нужда. Сега по-добре си затваряй устата, иначе ще постъпя с теб по същия начин, както съм постъпвал с други, които вече са си изиграли ролята. Помни, че занапред ти си Бърт Дебнъм. И забрави тая работа, иначе ще послужиш за храна на рибите. А сега аз се качвам горе. Свали дегизировката си и напусни колкото е възможно по-скоро каютата ми.