Колко време трая схватката, не мога да кажа. Сигурно само няколко минути, макар че по-късно се видях толкова изранен, като че се бяхме били с часове. Смътно чувах ликуващите викове на пиратите, съпровождащи нашата продължителна борба, и постоянно пред очите ми бе бледото лице на човека, когото мразех. Колко яростно удрях това лице! Как се подсмихвах всеки път, когато юмрукът ми попадаше между обезумелите от страх очи или се разкървавяваше в здравите зъби.
На два пъти той се строполи пред мен и двата пъти с мъка се изправи на крака. Може би жаждата да спаси живота си му даваше сили да продължава изнурителния двубой, но мисля, че вече бе забравил за тази уговорка. По-вероятно бе мисълта, как може да бъде победен от човек, когото толкова често бе повалял, да поддържаше духа му. Независимо от подтика той се биеше, доколкото можеше, а аз злорадствувах всеки път, когато се мъчеше да се изправи на крака, за да продължи борбата, защото това ми даваше възможност да го налагам все повече.
Най-после един страшен замах на левия ми юмрук го улучи право в брадата, той вдигна ръце и се строполи на палубата. Лежеше свит на кълбо, без да помръдне. Аз обърсах кръвта, стичаща се към очите ми, и го загледах в очакване да стане и да продължи. Но като видях, че падналият е безжизнен, а лицето му — ужасно разкървавено, изведнъж всичкият ми гняв и цялата ми омраза към него се изпариха и се извърнах засрамен, че бях осакатил така един ближен.
Въодушевени от победата ми, пиратите се втурнаха към мен с намерение да ме вдигнат на ръце, но аз им махнах отпаднало да се дръпнат, капитан Грим, забелязал желанието ми, също ги възпря с кратка команда. Само Веселушко Прайс пристъпи към мен с ведро вода и аз коленичих на палубата пред него, докато промиваше раните ми и доколкото можеше почистваше следите от боя. Пиратите бяха престанали да крещят и чакаха мълчаливо да се съвзема, когато изведнъж един от тях нададе рязък предупредителен вик и скочи напред.
Той щеше да закъснее да ме спаси, ако при вика му не бях се метнал инстинктивно настрана. И тъкмо навреме, защото, когато се дръпнах, ми се мярна святкаща стомана и един нож се заби дълбоко в палубата точно там, където само преди секунда бях коленичил. Свестил се от последния удар, капитан Хокинс се бе видял близо до оръжието, изтръгнато от ръката му в началото на боя. Като забелязал, че съм обърнат гърбом, той бе съзрял в това възможност да предизвика обрат в моя вреда и с жажда за убийство в сърцето си се бе хвърлил върху мен.
Това подло покушение накара пиратите да нададат гневен вой. Като глутница вълци те връхлетяха върху нещастния капитан и за няколко минути щяха да го разкъсат на парчета, ако не бе командата на капитана им, и дейната намеса на двамата му помощници, които спасиха Хокинс от тази участ. Разтреперан от страх, той бе дотътрен пред Едноокия, за да чуе присъдата му.
— Гад такъв — изрече пиратският капитан, като го гледаше с явно отвращение. — Разправят, че ние, морските разбойници, сме били много коварни хора, ала никой от нас не би постъпил така.
Тогава ми се стори, че Грим казва истината, и сърцето ми се изпълни със симпатии към него и неговите пирати; често бях чувал да се разказва за тяхната безразсъдна дързост и изключителна храброст. По-късно се убедих, че самият Еднооки е от най-коварните хора, бродещи по море, каквито бяха и повечето от нехранимайковците, които му служеха.
— Ако не се бе опитал да убиеш този човек, след като той те победи — продължи капитанът строго, — щяхме да ти пощадим живота, защото ти се биеше добре. Но сега за теб може да има само един край. — После, обръщайки се към Дългия Джон, нареди: — Сложете дъската!
Заповедта му бе изпълнена незабавно. И все пак, макар че Хокинс едва не ме бе убил, аз не можех да гледам как загива, без да се опитам да го спася. Предишната ми омраза бе изчезнала с последния удар, който го бе повалил. Но капитан Грим остана непреклонен към всичките ми молби. Той гледаше как поставят дъската, сякаш аз не съществувах, и като видях, че молбата ми остава без отклик, дръзнах да сложа ръка на рамото му.
В същия миг Едноокия се обърна рязко към мен и устните му се разтегнаха така, че се озъби свирепо като звяр.
— Не ме пипай, куче такова! — кресна той. — Помни, че самият ти си пленник и може да те сполети същата участ. — Но настроението му пак се промени и ме запита с по-мек глас: — Значи предпочиташ той да намери смъртта си по друг начин, а? — Аз кимнах, а Едноокия се обърна към Дългия Джон. — Нека тръгне по друг път — рече той. — Има и по-дълги пътища към смъртта, а тоя човек заслужава да страда докрай.