Само че нищо не било откраднато. Никога нищо не липсвало.
Поне доколкото те можели да преценят.
Първото неоспоримо доказателство за нарушител беше открито в Чикагския музей "Фийлд". Отначало това било само миг от записите на охранителните камери: огромна сянка в ъгъла на екрана, а после изведнъж – една погрешна крачка встрани я изкарало съвсем ясно на показ – момиче.
Фантомът се оказа момиче.
Лицето ѝ беше извърнато. Високите скули бяха само загатнати; шията определено беше дълга, а косата беше скрита под шапка. Още една стъпка и тя пак изчезна, но видяното се оказа напълно достатъчно. Тя беше съвсем реална. И определено е била там, по-точно в африканското крило, затова го бяха претърсили сантиметър по сантиметър и накрая бяха открили, че нещо наистина липсва.
И това не беше само в музея "Фийлд". Сега, когато вече знаеха какво да търсят, всички природонаучни музеи прегледаха експозициите си и в много от тях бяха открити същите липси, останали незабелязани дотогава. Момичето действаше много предпазливо. След нито една от кражбите нямаше видими следи, човек трябваше да знае къде точно да търси.
Оказа се, че е ударила поне десетина музея на три континента, без да остави пръстов отпечатък, без да активира аларма – колкото и невероятно да звучи. Колкото до това какво беше откраднала... въпросът "Как?" бързо беше изместен от едно необяснимо "Защо?".
Как ще приключи всичко това?
От Чикаго до Ню Йорк, от Лондон до Пекин, от музейните умалени макети на дивата природа, от застиналите, озъбени пасти на лъвове и диви кучета, от челюстите на различни експонати на комодски варани и свити на кълбо питони, на препарирани арктически вълци, това момиче фантом... крадеше зъби.
12.
ЧУВСТВАМ СЕ ЩАСТЛИВА
От: Кару < bluekarou@hitherandthithergirl.com>
Относно: Още не съм умряла
До: Зузана < rabidfairy@shakestinyfist.net>
Още не съм умряла. ("Още ми е рано да се качвам на тая кола!")
Къде съм и какво правя ли?
Сигурно това ще попиташ.
Била съм откачалка, казваш.
Бедна ти е фантазията да си представиш.
Аз съм жрица в пясъчен замък, в земя на прах и звездна светлина.
Гледай да не се притесняваш.
Липсваш ми много повече, отколкото изобщо мога да изкажа.
Предай моята обич на Мик.
(Р.5. "Чувствам се щастлива... Чувствам се щастлива...")
13.
АСИМЕТРИЯ
Светлина между миглите.
Кару само се преструва на заспала. Пръстите на Акива пърхат по клепачите ѝ и плавно се спускат по извивката на бузата. Усеща погледа му върху себе си като жарава. Да те гледа Акива, е все едно да се печеш на слънце.
– Знам, че си будна – промърморва в ухото ѝ той. – Нали не си мислиш, че не мога да позная?
Тя продължава да стиска очи, но се усмихва, предавайки се.
– Шт, сънувам сън.
– Не е сън, истинско е.
– Откъде знаеш? Теб дори те няма в него. – Чувства се игрива, натежала от щастие. От истинност.
– Мен ме има във всички сънища – отвръща той. – Сега там живея.
Тя вече не се усмихва. За миг не успява да си спомни коя е, нито кога е. Кару ли беше? Или Мадригал?
– Отвори очи – прошепва Акива. Пръстите му се връщат върху клепачите ѝ. – Искам да ти покажа нещо.
В следващия миг тя изведнъж си спомня всичко и вече знае какво иска да ѝ покаже.
– Не! – Опитва се да се извърне, но той я издебва. Разтваря очите ѝ. Пръстите му натискат и дълбаят, но гласът му не губи мекотата си.
– Погледни! – увещава я той. Притискайки, дълбаейки. – Погледни!
И тя поглежда.
Кару ахна. Това беше един от онези сънища, които сътворяват пространство между секундите, доказвайки, че сънят си има своя собствена физика, където времето се свива и разширява, животът преминава пред очите само с едно мигване, а градовете се превръщат в пепелища, докато трепнеш с ресници. Седнала с изправен гръб, будна – или поне така си мислеше – тя трепна и изпусна тигровия зъб, който държеше. Ръцете ѝ литнаха към очите. Все още усещаше натиска на пръстите на Акива върху тях.
Сън, просто сън. Мамка му. Как успя да я издебне? Коварни хищни сънища, които само чакат главата ѝ да клюмне. Тя отпусна ръце и се опита да укроти бясно препускащото сърце. Повече нямаше от какво да се страхува. Най-страшното вече го беше видяла.