14.
ПУСТОШ, ОСТАВЕНА ОТ АНГЕЛИТЕ
Белия вълк.
Първородният син на Войнолюбеца, героят на обединените племена и генерал от армията на химерите. Или поне на онова, което беше останало от нея.
Тиаго.
Стоеше в коридора, елегантен и изтънчен в една от безупречните си бели роби, с копринена бяла коса, събрана на хлабава опашка на гърба и превързана с кожена връв. Бялата коса не съответстваше на младостта му – или поне на младостта на неговото тяло. Душата му беше на стотици години и беше преживяла безконечна война и безброй смърти, много от които бяха неговите собствени. Тялото му обаче беше в разцвета на силите си, силно и красиво до крайния предел на съвършенство в изкуството на Бримстоун.
Видът му бе от най-висша степен човекоподобен и беше постигнат според неговите собствени изисквания: на пръв поглед човек, но звяр при по-внимателно вглеждане. Похотливата човешка усмивка разкриваше остри кучешки зъби; силните му ръце завършваха с черни нокти, а краката му по средата на бедрото преминаваха от човешки във вълчи. Много красив беше – някак едновременно груб и изтънчен с една притулена дивост, която Кару усещаше като дебнеща опасност всеки път, щом той беше наблизо.
Нищо чудно, като се знае каква беше тяхната история.
Сега по него имаше белези, които не помнеше от времето, когато още беше Мадригал. Зараснала рана разсичаше една от веждите и пропълзяваше чак в косата; друга нащърбяваше линията на челюстта и зигзагообразно се спускаше към врата, рисуваше око върху трапецовидния мускул и стигаше гладките очертания на раменете, изправени, съвършени и силни.
Не беше успял да излезе от последните жестоки сражения във войната без белег, затова пък беше жив и, ако изобщо е възможно, дори още по-красив заради белезите, които го правеха да изглежда по-реален. Сега, пред вратата на Кару, той беше съвсем реален, при това прекалено близо, прекалено елегантен, прекалено тук. Както обикновено, Белия вълк беше по-голям дори от живота.
– Сън ли не те хваща? – попита. Стискаше зъба в шепа, но не ѝ го подаваше.
– Сън? – попита тя. – Колко мило звучи. Хората още ли спят?
– Спят – отговори той. – Стига да могат. – В погледа му имаше жал (жал!), когато меко продължи: – Между другото, мен също ме навестяват.
Кару нямаше представа за какво говори, но тази негова мекота я накара да настръхне.
– Кошмари – уточни той.
А, това ли било.
– Аз нямам кошмари – излъга тя.
Тиаго обаче не се подлъгваше лесно.
– Трябва да се грижиш за себе си, Кару, или пък... – Той погледна над рамото ѝ в стаята – да позволиш на други да се погрижат за теб.
Тя се опита да запълни рамката на вратата с тялото си, така че нито една пролука да не бъде изтълкувана като покана да влезе.
– Всичко е наред – каза. – Добре съм.
Въпреки това той пристъпи напред и тя трябваше да отстъпи навътре, за да запази дистанцията между двамата. Отбраняваше територията си. Той беше гладко избръснат и миришеше едва доловимо и приятно на мускус. Кару не можеше да си обясни как винаги успяваше да е толкова чист на място като това, съградено от кал и кирпич.
Поправка. Всъщност знаеше как му се получава. Нямаше химера, която с радост да не се постави в услуга на Белия вълк. Кару дори подозираше, че неговият ординарец Тен му реши косата. Дори не му се налагаше да изговаря гласно повелите си: те винаги се предугаждаха и изпълняваха на мига.
В момента неговата воля бе да влезе в стаята ѝ. Всеки друг би отстъпил още при първия признак за подобно желание. Кару обаче не го направи, макар от неговата близост сърцето ѝ да блъскаше като на подплашено животинче.
Тиаго не настоя. Остана на място и взе да я оглежда. Кару знаеше как изглежда: бледа, неприветлива и мършава. Ключиците ѝ остро стърчаха, плитката ѝ беше в безпорядък, а черните ѝ очи бяха помръкнали от умора. Тиаго се беше втренчил право в тях.
– Добре ли? – повтори скептично той. – Дори тук? – Той прокара пръсти по ръцете ѝ и тя се сви като мида, съжалявайки, че не е с дълги ръкави. Никак не ѝ се нравеше някой да види синините, най-малко пък той; това я караше да се чувства уязвима.
– Даже чудесно – натърти.
– Нали ще поискаш помощ, ако ти е необходима? Най-малкото ти трябва помощник.
– Нямам нужда от...
– Не би било проява на слабост да поискаш помощ. – Той замълча, после добави: – Дори на Бримстоун му помагаха.
Защо просто не бръкне в гърдите ѝ и не ѝ изтръгне сърцето?
Бримстоун. Да, на него наистина му помагаха, включително – уж – и самата тя. И все пак къде беше тя, когато него го измъчваха, разкъсваха на парчета, горяха? Какво правеше, докато неговите ангели убийци охраняваха овъглените му останки, за да се убедят, че е унищожен за вечни времена?