Както и Исса, Ясри, Туига, всяко едно живо същество в Лораменди. Къде беше тя, когато техните души се понесоха във въздуха като разкъсани хвърчила и изчезнаха навеки?
"Те са мъртви, Кару. Твърде късно е вече. Всички са мъртви."
Точно тези думи затриха щастието на Кару преди месец в Маракеш. Само минути преди това двамата с Акива бяха разчупили ядеца и нейният живот като Мадригал – всички спомени, които Бримстоун ѝ бе отнел, за да я предпази – нахлу обратно. Сега отново усещаше жегата, излъчвана от камъка, върху който положи глава, докато палачът вдигаше брадвата и пак чу вика на Акива – вик, изтръгнат от самата му душа – сякаш неговото ехо също е било заключено в ядеца.
Тя беше умряла преди осемнайсет години. Бримстоун тайно я беше възкресил и тя заживя живот на човешко същество, без да подозира за онзи, другия живот преди него. Но в Маракеш всичко отново я връхлетя и тя... се събуди, събирайки двата си живота в едно, за да се озове със счупен ядец в ръка до Акива, чудотворно изникнал пред нея.
Ето това беше най-изумителното – че двамата се бяха открили един друг, отвъд световете и животите. В продължение на един съвършен и сияен миг Кару позна радостта.
Която Акива пресече с думите, изречени с дълбок срам и най-печална горест:
"Всички са мъртви."
Тя не го повярва. Съзнанието ѝ просто отхвърли подобна възможност.
Следвайки сакатия ангел Разгут от небето на Земята до небесата на Ерец, тя се вкопчи в надеждата, че казаното от Акива не е – не би могло да бъде – истина. Но после стигна до града и... там вече нямаше град. Все още не можеше да приеме неговото унищожение. Беше живяла там навремето. Милиони химери бяха живели в него. А сега? Разгут, това отвратително изчадие, се разсмя при тази гледка; това беше последният ѝ спомен от него. От този момент нататък върху нея сякаш се спусна мъгла и тя не помнеше нито как са се разделили, нито къде.
В онзи момент си даваше сметка само за едно – за разрушения Лораменди. Над почернения пейзаж беше надвиснало нещо, което Кару никога преди не беше преживявала: пустотата бе така всепоглъщаща, че чак въздухът изглеждаше някак разреден, като изтънял, сякаш някое животно скришом се е проснало върху изтривалката и се е въргаляло, въргаляло отгоре, докато тя съвсем се е протрила.
Но онова, което най-ясно почувства, бе абсолютното отсъствие на души в ефира.
"Твърде късно е вече."
След това не можеше да прецени колко дълго се е скитала из руините. Изпадна в потрес. Спомените постоянно прииждаха. Животът ѝ като Мадригал постепенно се сливаше с нейната същност като Кару и всичко това беше обрамчено със смърт, със загуби, а в сърцевината на нейната дълбока скръб бе съзнанието, че е позволила това да се случи. Тя беше влюбена в свой враг и го беше спасила. Остави го на свобода.
А той беше сторил това.
Тежка, тежка беше тази пустош, оставена от ангелите.
Когато някакъв глас разцепи тишината, тя рязко се извърна, а ножовете с извити като лунни сърпове остриета изникнаха в ръцете ѝ, жадни за ангелска кръв. Ако сега Акива се беше изправил сред руините, тя не би пощадила живота му отново. Но не беше той, нито друг от серафимите.
Оказа се Тиаго.
– Ти? – каза той с нещо като почуда. – Наистина ли си ти?
Кару дори не успя да проговори. Белия вълк я огледа от глава до пети и тя се присви. Спомените ѝ я опърлиха. Отвращението взе да се гърчи в стомаха ѝ като кълбо змии и насред мъртвилото на нейния потрес припламна ярост – към вселената заради тази нейна поредна жестокост. И към него, че е единственият оцелял.
Сред всички възможни оцелели след клането: точно нейният убиец.
15.
ЗЛОДЕЙ
В онази далечна нощ от предишния ѝ живот и в предишното тяло тя трябваше да усети, че е следена, но радостта заслепи нейната предпазливост.
Тя беше Мадригал от Кирин. И беше влюбена. Озова се в хватката на всепоглъщащ дързък сън. Цял месец, поредица от потайни нощни срещи, тя, тръпнеща от новата си любов и пламнала от желание двамата да създадат един нов свят, отлиташе по мръкнало до храма на Елай, където я чакаше Акива. Всеки път вкусваше с наслада мига на пристигането си, когато за първи път зърваше вдигнатото му лице, докато се промъкваше надолу през балдахина на реквиемните дървета и как при вида ѝ той се озаряваше от радост в отговор на нейната радост. Този образ щеше да съхранява през всичките бъдни дни – повдигнатото лице на Акива, така съвършено и златисто, светнало от изумление и възторг. Той посяга да я придърпа по-бързо на земята. Ръцете му се плъзгат по краката ѝ докато се спуска, обгръщат хълбоците ѝ и я прихващат още във въздуха, така че устните им се сливат преди копитата ѝ да са докоснали земята.