Тя се залива от смях, прилепила уста в неговата, крилете са още разтворени на гърба ѝ като огромни тъмни ветрила, а той се отпуска назад и поляга на мъха, придърпвайки я върху себе си. Двамата са омаяни и жадни и се любят насред горичката, право пред погледите на яснооките евангелини, чиято среднощна симфония им служи за музика.
Право пред погледите на онези, които преследват Мадригал още от града.
По-късно ѝ се повдигаше при мисълта, че са ги наблюдавали. Дебнели са и са ги наблюдавали. Не им е стигнало да установят измяната още докато се целуват, а са чакали още по-възмутителни прегрешения – искали са да видят всичко докрай и да разберат за какво ще си приказват те двамата след това.
И с какво са били възнаградени?
Двамата любовници се оттеглят лениво в малкия храм, където отпиват от свещения извор и похапват хляба и плодовете, донесени от Мадригал. После се заемат с магьосничество. Акива учи Мадригал на заклинание, което да я направи невидима. Тя за кратко успява, но за да задържи магията, се иска още по-висок данък болка. Така образът ѝ ту се появява, ту изчезва в храма.
– Какво ли трябва да направя – пита замислено тя – за по-силна болка?
– Нищо. На теб не ти се полага никаква болка. Само наслада. – Той потрива нос в нейния, а тя го отблъсква усмихната.
– Насладата няма да ми позволи да остана невидима дълго време.
Двамата не биха могли да се крият вечно в храма, затова трябва да умеят да се появяват и изчезват внезапно и в двете земи, сред химерите и сред серафимите, да стават видими и невидими. Обмислят кого още да привлекат за своето дело; готови са да започнат. Решителният момент ще дойде, когато ще трябва да се разкрият пред неколцината избрани довереници, затова отново и отново преговарят своя избор.
Говорят и за това кой да бъде убит.
– Вълка – казва Акива. – Докато той е жив, няма надежда за мир.
Мадригал мълчи. Тиаго мъртъв? Знае, че Акива има право. Тиаго не би се спрял до пълното унищожение на врага. В нея не е останала и капчица обич към него, но чак да бъде убит? Тя си играе с ядеца, който виси на врата ѝ, разкъсвана от противоречия. Тиаго е душата на тяхната войска и героят обединител на народа ѝ. Химерите биха го последвали навсякъде.
– Това ще бъде трудно – казва тя на Акива.
Императорът обаче е още по-кръвожаден от Тиаго, ако това изобщо е възможно. Освен това той е и баща на Акива.
– Как мислиш... дали си способен на такова нещо? – пита Мадригал.
– На какво – да го убия ли? Нали това е призванието ми? – В гласа му има горчилка. – Аз съм чудовище, създадено от него самия.
– Ти не си чудовище – казва тя, притегля го към себе си и гали челото му, което е винаги горещо, сякаш има треска; после целува татуираните по пръстите му мастилени черти, сякаш му дава опрощение за отнетите души, които те представляват. Разговорът за убийства постепенно замира и сред настаналото мълчание двамата си пожелават да създадат света, който искат, без да им се налага да убиват заради него.
Или, както се оказа по-късно, да умират заради него.
Отвън Тиаго решава, че е чул достатъчно и подпалва храма.
Още преди да са усетили дима и да са видели огнените езици, Мадригал и Акива са потресени от писъците на евангелините. Никога не са предполагали, че тези създания могат да пищят. Двамата отскачат далече един от друг и инстинктивно посягат за оръжието, каквото там няма. Оставили са го отвън върху мъха, заедно със свалените си дрехи.
"Такава небрежност" са първите думи на Тиаго, когато те наближават, бягайки от горящия храм и се натъкват на засадата от войници. Белия вълк, застанал в средата най-отпред, държи сърповидните остриета на Мадригал, по едно във всяка ръка. Оставил ги е да стърчат между пръстите му и ги поклаща напред-назад. Зад него един от вълчата му свита стиска мечовете на Акива. Подрънква присмехулно с остриетата им.
Този звук е последван от миг, един-единствен миг на пълно вцепенение, а после настава хаос.
Акива вдига ръце, призовавайки магическите си способности. Мадригал така и не разбира какво се е канел да направи, защото Тиаго е подготвен. Четирима воини ревенанти вече са насочили длани към него и хамсите гледат втренчено ангела. Плисва го вълна на немощ. Той залита, пада на колене и те му се нахвърлят, налагайки го с ефесите на мечовете, с тежките си юмруци в ръкавици, с обутите си в ботуши крака и с един камшик от опашка на влечуго, обвита във верига.