Мадригал се опитва да го стигне, но я пресреща юмрукът на Тиаго, който с такава сила се забива в стомаха ѝ, че я запраща във въздуха. В един безтегловен, въздушен миг тя губи представа къде е горе и къде е долу, после се стоварва на земята. Костите ѝ пукат. От гърлото ѝ бликва кръв, нахлува в устата и носа.
Давене, задушаване, гадене. Болка. Болка и кръв. Бори се за глътка въздух. Гола, тя се увива около болката. Над главата ѝ: дим, пламтящи дървета, а после Тиаго. Гледа надолу към нея, устните му са оголили зъбите.
– Противно създание – изръмжава той с дълбоко отвращение. – Предател. – А после и най-унизителното: – Любовница на ангелите!
През очите му гледа убиец и тя очаква да умре още там, върху мъха. Тиаго е злодей. Понякога го наричат Берсерк[5] заради свирепия му начин на умъртвяване по време на битка: негова запазена марка е да разкъсва гърлото на противника със зъби. Опасно е да го разгневиш, затова Мадригал се свива пред очаквания удар, който обаче така и не идва.
Тиаго ѝ обръща гръб.
Може би иска тя да гледа. Или го прави инстинктивно – първичният инстинкт да унищожи първо онзи, който го е предизвикал. Да унищожи Акива.
Толкова много кръв има наоколо.
Споменът беше ясен и зловещ, примесен със задушлив дим и пищенето на змиите-птици, опечени живи. Макар това да бе спомен не на Кару, а на Мадригал, тя го чувстваше свой, защото се надигаше от самите ѝ дълбини. Това бе самата тя и си спомняше отчетливо всичко: Акива на земята, кръвта му, шуртяща в свещения извор и дивия поглед на Тиаго, който въпреки това оставаше зловещо спокоен и напълно безмълвен, нанасяйки удар след удар по тялото на ангела; лицето му, бялата му коса, искряща с дребните капчици кръв.
Той би убил Акива още там, но един от неговите по-благоразумни последователи пристъпи и го дръпна, затова краят не дойде веднага. След това дни наред Мадригал чуваше ужасяващия екот от крясъците на своя възлюбен, докато го изтезаваха в тъмницата на Лораменди, където тя очакваше своята екзекуция.
Този Тиаго виждаше Кару – убиеца, мъчителя, злодея – когато един живот по-късно изникна отпреде ѝ сред руините на Лораменди.
Но... сега всичко изглежда различно, нали? В края на краищата в светлината на последвалите събития как би могла още да твърди, че той не е бил прав?
Акива трябваше да умре още тогава; тя също. Това наистина беше предателство: тяхната любов, техните кроежи и най-лошото от всичко – глупавото ѝ милосърдие, че пощади живота на ангел, при това не един, а два пъти, та да оцелее той и да се превърне в онова, което е сега. Принца на копелетата, както е едно от многото му имена. Тиаго направи всичко по силите си, за да е сигурен, че до нея са стигнали всичките му прозвища: Повелителя на извънбрачните, Бича за зверовете, Ангела на унищожението, а зад всяко от тези имена се таеше обвинение: заради теб, заради теб.
Ако не беше тя, химерите щяха да живеят и занапред. Лораменди все още щеше да се издига на мястото си. Бримстоун щеше да ниже зъби, а Исса, милата Исса, щеше да се тормози за здравето му и да увива змиите си около вратовете на хората, пристъпили в преддверието на дюкянчето. Дечурлигата в града все още щяха да вдигат врява по Серпентината, както те си знаят, а като пораснат, щяха да стават воини, както стана и с нея, и да преминават от тяло в тяло, докато продължава войната. Докато продължава.
За вечни времена.
Сега, като обръщаше поглед назад, Кару не можеше да повярва колко е била наивна да вярва, че светът може да изглежда различно и че именно тя ще е тази, която ще го промени.
16.
НАСЛЕДНИЦИ
Застанала на прага, Кару протегна ръка и каза:
– Просто ми дай зъба, Тиаго.
Той пристъпи толкова напред, че гърдите му опряха върховете на пръстите ѝ и тя трябваше да ги отдръпне. Сърцето ѝ взе да прескача. Той беше толкова близо; прииска ѝ се да отстъпи, но така щеше да му отвори път да влезе, а това не трябваше да се случва. Откакто пак се срещнаха, правеше всичко възможно двамата да не остават насаме. Близостта му я караше да се чувства толкова дребна, така слаба за разлика от него и толкова... човек.
Със замаха на фокусник той разтвори шепа и показа зъба, сякаш я предизвикваше да си го вземе. Как ли щеше да постъпи, ако тя наистина посегнеше – ще сграбчи ръката ѝ?
5
Викингски воин, посветил се на бог Один, който преди битка изпада в неконтролируема ярост, а в сражението се отличава с изключителна сила, свирепост и безстрашие, като не обръща внимание на получените рани. – Б.пр.