– Не.
Репортерката се наклони към Каз заговорнически:
– А къде е тя сега?
– Стига, бе! – промърмори Зузана. – Де да знаеше! Като че ли би премълчал пред всичките двайсет и пет репортери досега, за да сподели единствено с нея тази изключителна тайна!
Долу на стълбището Каз сви рамене.
– Нали всички видяхме как отлетя. – Той поклати глава, сякаш все още не можеше да повярва, и погледна право в камерата. Изглеждаше много по-красив, отколкото заслужава. Точно заради него на Зузана ѝ се щеше красотата да може да бъде отнемана като наказание за лошо поведение. – Тя отлетя – повтори той, ококорил очи в престорена почуда. За него интервютата бяха нещо като представление: едно и също се повтаряше отново и отново с незначителни импровизации в зависимост от въпросите. Вече наистина започваше да се изтърква.
– И вие нямате дори най-малка представа къде може да е отишла?
– Не. Тя непрекъснато заминаваше някъде и се губеше с дни. Никога не казваше къде отива, но винаги се връщаше много изтощена.
– Смятате ли, че и сега ще се върне?
– Надявам се. – Още един разчувстван поглед към окото на камерата. – Толкова ми липсва!
Зузана простена, сякаш нещо я боли.
– О-о-о, накарай го да млъкне-е-е!
Само че Каз не млъкваше. Обръщайки се отново към репортерката, той продължи:
– Единствената полза от тази случка е, че мога да я използвам в работата си. Копнежът, въпросите без отговор... те обогатяват моето изпълнение. – С други думи: "Стига сме обсъждали Кару, дайте да поговорим за мен!".
Репортерката захапа въдицата.
– Значи вие сте актьор? – изгука тя и с това търпението на Зузана се изчерпа.
– Край, повече не издържам – сопна се тя на Мик. – А ти продължавай да стискаш в мехура си безценния чай.
– Зузе, ама ти какво... – започна той, но тя вече се отдалечаваше с решителна крачка. Не му оставаше друго, освен да я последва.
И когато три минути по-късно един розов балон се стовари право върху главата на Каз, той трябваше да благодари на Мик, че онова, което го обля от глава до пети, не беше чаят от неговия пикочен мехур. Оказа се парфюм, няколко шишета, смесен със сода за хляб, така че да се получи чудно лепкава каша. Тя сплъсти косата му и му подлюти очите, но неговото изражение беше направо безценно. Зузана успя да го види, защото, макар интервюто да не се предаваше на живо, телевизионният канал реши да го излъчи.
Отново и отново.
Това си беше победа, макар и напразна, защото, когато набра телефона на Кару – за осемдесет и шест хиляди и четиристотен път – директно се включи гласовата поща. Зузана разбра, че той е излязъл от строя. Най-добрата ѝ приятелка беше изчезнала вероятно в някакъв отвъден свят и дори многократно излъчваният образ на зяпналия Каз, увенчан с корона от парфюмирана каша и останки от розов балон, не можеше да я утеши.
Пикнята обаче определено щеше да го направи.
2.
ПЕПЕЛ И АНГЕЛИ
Небето над Узбекистан, същата вечер.
Порталът се оказа пролука в небето. Вятърът свиреше в него и в двете посоки, съскаше като процеждащ се през стиснати зъби дъх, а там, където свършваше небето на единия свят, се откриваше небето на другия. Акива наблюдаваше преливането на звездите през цепнатината и се готвеше да премине отвъд. Оттатък мъждукаха звездите на Ерец видимо-невидимо, видимо-невидимо; Акива също ставаше ту видим, ту невидим. От другата страна на портала сигурно имаше стражи и той не знаеше дали да се разкрие пред тях.
Какво ли го чакаше в неговия собствен свят?
Ако брат му и сестра му са го обявили за предател, стражите ще го заловят още щом се появи – или поне ще се опитат да го направят. Акива не вярваше, че Хазаел и Лираз могат да го предадат, но последният спомен за тях беше още ясен в паметта му: Лираз – бясна заради неговата измяна, Хазаел – направо погнусен.
Не можеше да рискува да го заловят. Преследваше го още един образ, още по-отчетлив и скорошен от техните.
Кару.
Преди два дни тя го заряза в Мароко само с един поглед през рамо, толкова потресаващ, че предпочиташе да го беше убила. Но не скръбта ѝ бе най-страшното. По-страшна бе нейната надежда, нейната упорита, сляпа надежда, че казаното от него не може да е вярно. Той обаче с абсолютната яснота на лишените от надежда знаеше, че това е самата истина.
Химерите бяха унищожени. Всички от нейното семейство бяха мъртви.
Заради него.
Разкаянието разяждаше Акива отвътре. Разкъсваше го парче по парче и той усещаше всичко – зъбите, които го раздират; отчаянието, което корми вътрешностите му; непоносимият кошмар наяве заради онова, което стори. Точно в този момент Кару сигурно стои затънала до глезени в пепелта на своя народ, самотна сред руините на Лораменди. Или още по-лошо – може да е с онова изчадие Разгут, което я води обратно към Ерец. Какво ли ще стане с нея тогава?