— Бамбашка свят — оплакваше се бай Ганьо, — студен свят. Па и женските им хептен заиф работа. (При тия думи бай Ганьо презрително изгледва посетителките.) Е друго са нашите хора, жените, гледаш го, едро, червено, здраво, пращи, дявол да го земе!
Бай Ганьо обръщаше разговора все към „женския въпрос“.
На г. Айвазияна търговията отиваше твърде зле, според думите му, но той имаше надежда да разпродаде повечко „рядкости“ в последните два месеца, септемврий и октомврий, когато, след летния сезон, по-заможните американци ще посетят изложението. Той има цял музей от българските куриозитети и голяма част от донесената му в Чикаго стока стоеше още в митницата. Няма средства да я изтегли — искат му безбожно мито. Този труженик заслужва повече внимание и поддръжка. Той не се отчайва. Ако не сполучи в Чикаго, кани се да иде в Лондон или на изложението в Сан Франциско.
В павильона на г. Айвазияна имаше и трети търговец, едно еврейче от Русе, което бе донесло за продан пощенски марки; но като видя как отива търговията, продаде марките на Айвазияна и си замина за България.1
Втора част
Срещу павильона на Айвазияна, на другата страна, виждаме една барака с надпис: „40 хубавици, от 40 нации“. Пред бараката двама музиканти, с театрални дрехи, канят любителите на красотата. Платихме по 25 цента и влязохме в един голям салон, около който са издигнати естради; на тези възвишености са наредени масички и при всяка маса седи по една „хубавица“. Срещу входа, в дъното на салона, е направен един разкошен балдахин и в него на златен трон седи, окръжена с прислужници, Фатмѐ — „Царица на хубостта“. Е, дума не ще, хубава беше Фатме, но мен по ми се хареса една от нейните прислужници. Видяхме хубавица японка, хубавица негритянка (сполайти!). Филарет се обърна към хубавицата рускиня с поздрав: „Здорово, матушка.“ Тя го гледа! Отгде ще знае руски? Кой знае отгде са я домъкнали! Тръгваме навътре из Midway Plaisance. Наляво ти предлагат да видиш златни рудници в Колорадо; надясно — да видиш електрически театър. Где? — В Колорадо. В миниатюра в разрез са представени всичките галерии в огромната рудница; а с помощта на един сложен механизъм пред очите ти се извършва същата работа, както на самото място; миниатюрни работници копаят в подземните галерии и товарят във вагоните рудата; други я претоварват в котли и я издигат към повърхността. Асансьори постоянно се качват и слизат. На върха самите заводи, от които и към които сноват миниатюрни тренове. Един американец си дра гърлото, разправя нещо за рудниците, ама кой му разбира? Излизаме. Наляво те канят да видиш морски водолази, надясно — как се фабрикуват стъклени предмети. Где? — Да видим как правят стъклата. Влизаме в една зала с галерии наоколо. В средата една огромна пещ, в която се вижда разжижена, разкалена до червенооранжев цвят маса. В тази маса работници натопяват краищата на едни дълги железни цеви и изваждат по един топ, около пет сантиметра в диаметър, огнена лава, която се разтяга като разтопен червен восък. Работникът надува цевта и лавата се издува и застива; той пак въвира края на цевта в адската пещ и отново разжижава и размекчава лавата; изважда я и я слага при една наковалня, гдето други работник въвира в издутата топка едно цилиндрическо желязо и го търкаля по наковалнята и стъклената лава приема формата на цилиндър — ето ти началото на една чаша; сетне пак нагряват цилиндъра, за да отрежат дъното, и след туй пък предават чашата за изрязвание на украшения по нея. Сума чаши и вази се направиха пред нашите очи. А горе, на галериите, видяхме още по-интересно нещо: видяхме как точат на пламък тънка стъклена прежда, навиват я на чекръци, разпределят я на тъкачния стан и тъкат стъклена материя. Тази материя я украшават с разноцветни стъклени конци, режат, кроят и шият стъклени кърпички, възглавници, чехли, подставки и сума украшения. Една восчена дама е облечена в цял бален тоалет от стъклена материя. Излизаме. Надясно ти предлагат да видиш дресирани тигри и лъвове, наляво — да видиш цяло ирландско село. Не, по-добре да влезем в японския пазар. Пусти японци, страшно напреднали! Ненапразно те се считат възточни англичани. Жива, деятелна, интелигентна нация! Като че са се надумали сега, на всемирното изложение в Чикаго, да зачудят света със своя напредък. И наистина го зачудиха! Няма ни един отдел в изложението, в който те да нямат свой павильон. Навсякъде, наред с първокласните европейски държави, ще видиш импозантни кьошкове с надпис „Japan“.
Те не са изложили като свое ракия от Станимака, есенция за коняк от Бордо, бутилки от Прага и етикети от Виена; ами всичко, което пълни техните грамадни павильони, е произведение на тяхната индустрия. Складове от техния фарфор ще срещнеш във всичките големи американски градове и в столиците на Западна Европа. Сума металически изделия, копринени платове, златошити материи, сламени изделия, дрогерии, оризи, чаеве пълнят множеството пръснати из Америка и Европа японски магазини. Не, не се шегуват японците, те здраво крачат напред. Излизаме. Наляво ни канят да видим театър на островитяните Самоа, надясно — да видим яванско село с жителите заедно. Ще влезем и тук, и там. До тях пък те привличат южноокеански островитяни. Театър от Самоа! (Я ми кажете по-скоро где беше туй Самоа, че хич не си наумявам, па нямам и географическа карта при себе си.) До самия павильон е прилепена една барачка с плоска стряха, това е касата. Пред нея стои един американец и с пресипнал вече глас вика, та се къса, предупредява посетителите на изложението да не би някак си да не съгледат този театър, защото ще се разкайват сетне. Да му вярва човек на стоте едно, пак ще излезе, че туй е то сърцето на Midway Plaisance, като че който не види този театър, все едно че не е бил в Чикаго. На стряхата двама „актьори“ със светлокафява кожа, едри атлети, с ниски чела, с приплюснати отгоре и разширени в ноздрите носове, с големи рошави коси, прикрити само с по една престилчица около пояса, а останалата част на тялото им нашарена с разнообразни и разноцветни фигурки, с по две цепеници в ръце, удряха равномерно в две грубо издълбани корита. Звуковете, които те произвеждаха, много напомняха олелията, която се подига у нас пред гроздобер, когато из целия град чуваш да начукват и зачукват поставите и бъчвите. Туй е оркестърът на почтената трупа от Самоа. Музикантите, изложени на слънцето, обливат се с пот, обират го по челата си с пръсти и пак продължават да „свирят“, тоест да начукват коритата. Като забележат, че се набере достатъчно свят пред касата, те хвърлят цепениците, слизат от стряхата и заедно с другите актьори и актриси минуват с церемониален марш пред публиката и се скриват в „театъра“. И ние след тях. Насядахме на столове и след малко се вдигна завесата. На сцената около 40 диваци, наредени стройно в четири реда. Всички — и мъже, и жени — едри, месисти. Косите им нацапани с всевъзможни бои; също и телата им. Всякой държеше в дясната ръка по една малка лопата. Настрана от групата двама музиканти почнаха в такт да начукват две по-малки корита и всички диваци в същия такт затропаха с краката си и завъртяха лопатите наляво, надясно, нагоре, надолу, напред, назад; премятат ги през ръце, през крака, въртят ги около главата си и при това издават едни диви звукове; от минута на минута повече се въодушевяват, очите им се наливат с кръв, лицата им приемат едно кръвнишко, диво, зверско изражение; движенията им стават по-силни, по-бързи, играта с лопатите става по-сложна, по-изкусна и гледаш един от тях, види се, началник, спусне се като тигър помежду им, изговаря някакви заклинания, върти си очите, върти лопатата и се тръшне на земята и всички след него. Умълчат се. Но мигом началникът, като че по вдъхновение, изправя се, почне да бъбре нещо бързо, съвсем бързо, издаде един див глас и всички наскачат, и се почва още по-бясна пляска. Те представиха около 10 подобни сцени — сватбени, траурни, войнствени, религиозни. Не ви ли харесва „театърът“ от Самоа? Видяхме едно село на южноокеански островитяни, друго село от остров Ява, ама как да ги описваш? Ние минахме набързо, нямахме време много-много да се взираме. Какво да ви кажа? Е, жителите на Ява приличат донякъде на китайци, но като че са още по-дребни. Носят препасани черни блузи и шалвари. Къщите им са цилиндрически, от тръст, стрехите конусообразни, от шарена слама. Мъжете са кьосета и не можеш да ги отличиш от жените, ако им гледаш само лицата. Музикалните им инструменти са от тръст и издават звукове, като че капе някой капчук.
1
На 20 февруарий т. г. получих следующето писмо (съхранявам същото правописание):
Отъ днесъ и преди месецъ и половина срешнахъ въ една брошура на „Българский пригледъ“ една Ваша дописка въ която поименно изброявате личностите които с присъстствували на Всемирното изложение въ Америка именно: въ гр. „Чикаго“ подъ предлогъ че и Вiй почитаемий Г-не лично сте били тамъ. (
Ако и да считамъ тая дума като подигравка върху си не Ви извинявамъ (
Като съмъ напълно уверенъ че настоящето ми изложение ще намери отзивъ въ Вашето чувствително сьрдце и напълно ще бъди удовлетворено желанието ми то оставамъ къмъ Васъ.
Гр. Руссе 7 февруарий 1894 г.